— Струва ми се, че в миналото Лилиите винаги са спазвали съвършен неутралитет.
— Така е. Или поне е това, което сме се старали да покажем и да ни повярват.
Жал се усмихна.
— Когато са успешно направени — каза той, — външните белези значат много повече от истините.
Принцът-кардинал замълча за миг, размишлявайки над това, което госпожа Мерил предлагаше. Не ставаше въпрос да ѝ отговори сега, нещо, на което тя със сигурност не се надяваше. Жал трябваше първо да претегли всички „за“ и „против“. Трябваше да реши дали да каже, или не на кралицата. После трябваше да обсъди нещата с нея и Естеверис. Предложението на Лилиите можеше да крие капан. И тъй като Лилиите знаеха, може би вече бяха предупредили принц Ирдел за онова, което го очакваше след Примирието на сълзите.
— Да предположим — каза Жал, — че не грешите. Да предположим, че по волята на Сивия дракон скоро династична разпра ще противопостави двама принцове на Върховното кралство. Да предположим също, че тази разпра ще доведе до война. И да предположим накрая, че Лилиите ще се включат в тази война с присъщите им оръжия…
— Добре. Да предположим всичко това.
— В такъв случай няма ли да е пусната в ход най-голяма предпазливост?
— Несъмнено. Но вие знаете, че няма по-голяма гаранция за верността от общите интереси. Ние залагаме на победата на този, когото крал Ерклант II е посочил за свой наследник. Което означава, че залагаме на вашата победа, ваше преосвещенство. И на победата на Църквата на пожертвания Дракон-крал.
— Това е мъдро — съгласи се принцът-кардинал.
— Мъдро и обмисляно дълго, не се съмнявайте. Помислете добре над нашето предложение, ваше преосвещенство. Само за това ви моля.
Коленичил пред статуята на Ейрал, принц Ирдел се молеше сам в полумрака на своите покои, когато на вратата се почука. Поверявайки душата си на Белия дракон на Познанието и Светлината, той се пое дълбоко дъх и се изправи.
— Влезте.
Появи се Елвин д’Ералс.
Елегантно облечен, той носеше широко червено наметало. Друго такова беше сгънато на ръката му.
— Скоро ще стане време — каза той.
Ирдел кимна.
Погледна мрачно през прозореца към катедралата на Ориал, всички прозорци на която светеха в нощта. Скоро камбаната щеше да забие и литургията на Почестите щеше да бъде отслужена. И в полунощ Примирието на сълзите щеше да свърши.
— Ще се справите ли? — попита Елвин.
— Да — отвърна принцът-регент.
Всъщност беше смазан.
Смазан, на първо място, от траура, тъй като скърбеше за смъртта на своя баща, който при все това никога не бе показал към него нито уважение, нито обич. Смазан и от тегобата на отговорностите, които скоро трябваше да поеме: на следващия ден щеше да бъде коронясан и от този момент насетне съдбата на Върховното кралство щеше да легне на плещите му — дали щеше да е достоен за това?
И накрая смазан от заплахите, които тегнеха върху него.
— Какво има? — разтревожи се Елвин.
Ирдел се насили да изглежда спокоен.
— Нищо. Малко… Малко съм напрегнат, това е.
Но Елвин не се заблуди.
Сложи наметалото, предназначено за принца-регент, на облегалката на един стол и каза:
— Познавам те, Ирдел. Има още нещо.
— Не. Успокой се.
— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Тогава те оставям. Не се бави. Ескортът ти те чака.
Елвин тъкмо щеше да се оттегли, когато — с очи, все така вперени в светлините на катедралата — Ирдел каза:
— Днес говорих с Исандра Аркантска.
Елвин се обърна.
— Е? — рече той.
— Или по-скоро тя говори с мен. Насаме.
— Моля? — каза Елвин.
Елвин се върна назад и попита:
— Какво каза тя?
— Предупреди ме да се пазя от кралицата и от Жал. Каза ми, че срещу мен има заговор. Предупреди ме и че ще има война — войната, която предвеща червената пепел. Война, която ще разкъса Върховното кралство… Каза ми също, че имам само един истински съюзник и че скоро ще трябва да му се доверя повече от всякога.
— Кой?
— Лорн.
— Лорн? — възкликна Елвин. — А Исандра откъде знае всичко това? И от кого?
— От валмирците. От техните астролози.
Елвин презрително изпухтя.
— Случва се астролозите да сгрешат. Дори валмирските… А и кой знае дали валмирците не са излъгали аркантците? Или дали аркантците не те лъжат умишлено? Не знам каква игра играе господарката на Арканте, но Божествените не говорят от нейната уста.
— А от чия уста биха могли да говорят?
— От ничия. Ти трябва да се пазиш от всички.