— И от теб ли?
— От мен… Знаеш, че аз съм нещо различно…
Ирдел се усмихна и попита:
— Ще ми помогнеш ли?
Взе плаща, който Елвин му бе донесъл, наметна го, после се обърна, за да може младият виконт да го нагласи на раменете му и да го надипли.
Елвин се зае.
— Ето — каза той, после нежно прегърна Ирдел отзад и го целуна по врата. — Ти ще бъдеш велик крал — прошепна му той на ухото.
Със затворени клепачи Ирдел се остави на ласките му… после се съвзе. Освободи се от нежната прегръдка на този, който беше негов любовник, обърна се и му каза:
— Ти ми обеща, че ако останеш да ми служиш, няма да…
— Зная — прекъсна го Елвин. — Извини ме.
— Не мога да бъда Върховен крал и да обичам мъжете.
— Аз искам да обичаш само един от тях.
— Невъзможно е и ти го знаеш.
Елвин сведе поглед.
После се окопити, усмихна се, върна си обичайното поведение и продължи да играе ролята си.
— Ескортът — каза той. — Чака те.
На свой ред Ирдел също се направи, че е забравил за случилото се:
— Върви напред. Ей сега идвам.
Когато излезе, виконт Д’Ералс вдигна два пръста към гърдите си и през дрехата си докосна малкия медальон във формата на кръст, изобразяващ изправения Дракон-крал с разперени настрани криле.
— Превелики Пожертван — прошепна той, — прости ми.
Тържественото ритуално погребение на Ерклант II завърши в часа и на мястото, където беше започнало преди двайсет и един дни. В дванайсетия час през нощта крале и кралици, херцози и херцогини, велики феодали и велики дами напуснаха катедралата на Ориал, където бяха присъствали на литургията на Почестите, посветена на покойния Върховен крал. Всички, без значение от потекло и ранг, носеха еднакви кървавочервени плащове.
Първо се появи кралското семейство.
Най-отпред вървеше принц Ирдел, подал ръка на леля си — Леара, херцогиня на Галиор и Лорини, за която това беше първото ѝ публично появяване, откакто бе изпратена на заточение. Следваше кралица Селиан, опряна на ръката на принц Алан. Накрая вървеше принцът-кардинал Жал, който бе отслужил Почестите и бе предал на Дракона-крал душата на своя баща, като се бе молил Божественият да съхрани Трона от абанос и оникс.
Следваха представителите на големите провинции на Върховното кралство: Аргор, Фелн, Лангър, Лориан и Орвал, и на неговите Свободни градове: Арканте, Самаранд, Исмалис. След тях вървяха представителите на кралствата и княжествата в Имелория: Вестфалд, Валмир, Алгера, Ломбрия, Иредия и други. Липсваха единствено враговете на Върховното кралство, повечето обединени зад Иргаард.
Дългият, бавен и величествен кортеж излезе от катедралата на Ориал под звъна на камбаните, които биеха с всичка сила под Голямата мъглявина, изпълнила ясното небе. Кортежът тържествено премина между огньовете, които горяха в празния притвор, тъй като Ониксовата гвардия — в пълно въоръжение и на коне — държеше тълпата настрани.
Няколко кървавочервени наметки паднаха на земята.
След тях други.
Всички те малко по малко заприличаха на килим от кадифе и коприна, преди да бъдат хвърлени в огъня. Онези, които ги бяха хвърлили, се отдалечаваха, свалили своя траур, а камбаните замлъкнаха и в нощта настъпи странна, трептяща тишина.
В каретата, която я връщаше в Двореца, кралица Селиан, седнала сама на най-хубавата седалка, дълго мълча. Принц Жал и Естеверис седяха насреща ѝ и мълчаха заедно с нея. Безучастна, неподвижна, тя мислеше, погледът ѝ гореше, а горната ѝ устна потреперваше. Каретата се носеше бавно, със спуснати завески, по тесните улици, изпълнени с тълпи, дошли до катедралата да се молят. Свещите, осветяващи кабината, хвърляха мрачни сенки, които правеха лицето на кралицата още по-тревожно.
— Подцених Ирдел — каза тя накрая. — Взех лоялността за покорство. Приех подчинението му за слабост. А мълчанието му за подчинение. И това в продължение на години — тя се вгледа първо в Жал, после в Естеверис, сякаш за да ги предизвика да я оборят. — А той само е чакал да настъпи неговият час. Чакал и приспивал недоверието ми. И сега, когато си мисли, че е на път да стане крал, най-сетне се показва в истинската си светлина…
Кралицата изобщо не се съмняваше, че Ирдел ще се бие за трона си. Очакваше той да оспори завещанието, да събере привържениците си и да вдигне войска, за да спечели. Това обаче не я тревожеше. Кралицата беше готова за война, ако тази война щеше да постави Алан на Трона от абанос и оникс: всичко, което можеше да позволи на сина ѝ да изпълни съдбата си, беше добро, а цената, която трябваше да се плати за това, щеше да е толкова по-ниска, колкото по-кратък бъдеше сблъсъкът за короната на Върховното кралство.