Лорн вдигна рамене.
— Какво ще правите? — попита Лорн. — Ще се върнете в Каларин? Сега вече можете.
Каларин беше замъкът на граф Д’Аргор.
Докато синът му зависеше от милостта на кралицата, която заплашваше да го осъди за предателство, Теожен нямаше друг избор, освен да стои в Ориал и да се показва в Двора като верен васал. Но сега, когато Лукас отново беше свободен, ръцете му бяха развързани.
— Мога, да — каза Теожен. — Но трябва ли да го направя? — заинтригуван, Лорн се извърна към него. — Червеният дракон изпрати известие за война. Ориал се превърна в гнездо на интриги и заговори. Тронът е нестабилен, а Върховното кралство от години запада. Може би дори го грози гибел… А аз какво направих, за да попреча на това? Нищо. Зарязах всичко и се прибрах в моите планини. Като се замисля, избягах. Уморен. Отвратен. Избягах далеч от света, както направи Ерклант, когато се затвори в своята Цитадела.
— Твърде строг сте към себе си.
— Не, рицарю. Откровен съм.
— Ако не бяхте вие, Иргаард щеше да победи в Ангборн. Върховното кралство щеше да понесе тежко поражение. Ониксовата гвардия нямаше да я има и аз нямаше да съм тук и да разговарям с вас.
— Тъкмо това е доказателството, че Аргор прекалено дълго стоя настрани от делата на Върховното кралство. И че той може да промени съотношението на силите. Лукас никога не се отказа да се бори за това, което смяташе за справедливо. Хвана оръжието, когато Върховното кралство обсади Арканте. Аз отказах да изпратя войска в тази война, която смятах за несправедлива, но нищо не направих, за да ѝ попреча — Теожен се изправи, бавно свали плаща си и го сгъна. — Задава се война, рицарю. Дори да я нямаше пепелта на Червения дракон, усещам го дълбоко в себе си — и той се удари с юмрук по корема. На свой ред, Лорн също стана. — Но този път няма да гледам, без да правя нищо. Ще избера своя лагер и ще се боря.
— Кой е този лагер?
— Този, който честта и дългът ми посочат.
— Има само един достоен лагер — заяви Лорн. — Лагерът на Върховното кралство.
Теожен кимна неопределено и се замисли над това, което чу.
И разбра.
— Искате да кажете…
— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — рече Лорн. — Присъединете се към Ониксовата гвардия.
Елвин д’Ералс се беше скрил и се молеше с болезнено усърдие, застанал на колене върху голите, прашни плочи. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше от напрежение в мрака на един параклис, където никой вече не идваше, само една свещ осветяваше лицето му и на светлината ѝ сълзите му блестяха. Молитвата, която изричаше, беше отправена към Дракона-крал и той я повтаряше безспир, отново и отново, почти до опиянение. По челото му бе избила пот, която оросяваше и слепоочията му. Той трепереше, развълнуван и разкаян, притиснат под тежестта на вината, на срама от това, което беше и — още повече — на това, което щеше да стане.
Стресна се и рязко се обърна, когато усети, че някой го докосна по рамото. До него стоеше човек с качулка.
— Ваше преосвещенство! — извика той полугласно, но облекчено. — Ваше преосвещенство, вие дойдохте. Благодаря, благодаря…
С очи, изпълнени с признателност, той взе ръката на принца-кардинал в своите и я целуна.
— Това е добре — каза Жал и си дръпна ръката. — Знаете, че съм загрижен за всички, които са верни на Пожертвания. Особено когато са толкова пламенни и изпълнени с желание да служат като вас.
Притихнала и скръбна, тронната зала беше пуста, което я правеше да изглежда още по-просторна и по-висока. Бледите лъчи на Голямата мъглявина минаваха през островърхите прозорци и струпваха под сводовете на тавана матова светлина, която плавно се стелеше и сипеше проблясващи прашинки.
Алан пристъпи напред, зад него Стуриш затвори вратата.
Върху подиума знаменитият Трон от абанос и оникс на Върховните крале изглеждаше печален и празен — въплъщение на огромна, но смазваща власт. Алан спря и се загледа в него, с ръка върху дръжката на меча.
Скоро щяха да се бият за този трон.
Неговия трон.
— Кой ли не си е помислял какво ще изпита, сядайки на него? — попита кралица Селиан.
Алан не беше чул майка си да влиза. Сигурно го беше чакала в мрака. Обърна се и я видя — облечена цялата в бяло, над лицето ѝ се спускаше воал, който обаче не можеше да скрие блясъка на очите ѝ.
Беше сама.
— Невъзможно е да гледаш този трон, без да мислиш за всички Върховни крале, които някога са седели на него — поде отново тя. — Какъв по-хубав символ може да има за царуването и за властта им от това кресло? — с благородна стъпка кралицата мина покрай сина си и продължи да говори. После бавно заобиколи трона, докосна го с върха на дългите си пръсти с лакирани нокти. — Радвам се, че най-сетне се върна тук, в Ориал…