Ерклант II беше прекарал последните години от царуването си затворен в една крепост, изгубена сред Закрилящите планини, заобиколен единствено от личната си гвардия. Тронът му беше отнесен там и бе върнат едва когато Върховният крал, чувствайки, че умира, бе пожелал да издъхне в двореца си в Ориал.
— Спомняш ли си първия път? — попита кралицата. — Спомняш ли си първия път, когато си помисли какво ли може да чувства човек, сядайки на този трон?
— Н… не мисля, не — отвърна Алан.
Кралицата вдигна воала си. Усмихваше се.
На Алан му беше трудно да повярва, че е сам с майка си: някой, отнякъде сигурно ги наблюдаваше, слушаше, беше готов за действие. Запита се дали тронната зала има скрити врати, тайни отвори, през които можеше на воля да се шпионира всичко, което става там. Не виждаше нищо подобно, но интуицията му казваше, че на сцената присъства поне един таен зрител.
Естеверис? Жал?
— Аз често съм се замисляла какво изпитва човек, когато седне на трона на Върховните крале — продължи кралицата. — Толкова често, че — също като теб — не мога да си спомня първия път. И един ден спрях да се питам. Знаеш ли кога?
— Не.
— В момента, когато го направих.
Кралицата седна на Трона от абанос и оникс.
Настани се спокойно, подреди диплите на роклята си върху коленете си, отпусната, с длани на облегалките и кръстосани глезени.
— Виждаш ли? — забавляваше се тя. — Нищо сложно. Достатъчно е да седнеш… и вече знаеш.
Алан се помъчи да прикрие смущението си.
Кралицата го гледа един дълъг миг, без да каже нищо, полуусмихната, разнежена, както се гледа дете, което още е непохватно, но обещаващо и изпълнено с добра воля.
— Днес — добави тя небрежно — ти пожела да ми дадеш урок — Алан се сепна. — Не, думата е много силна. Да кажем по-скоро, че искаше да ни отправиш едно послание. На Жал, на Естеверис… И на първо място, на мен. Така ли е? Послание? — Алан кимна неубедително. — Като изчезна днес, ти искаше да ни накараш да оценим тежестта на отсъствието ти, необходимостта от твоето присъствие. Струваше ти се, че те държа настрани: мога само да се съглася с теб. Сигурно смяташ, че сме се отнасяли твърде лековато към теб. Мога да си представя, че си се почувствал… използван.
— Майко, аз…
С едно движение на ръката си кралицата накара сина си да замълчи.
— И сигурно гордостта ти е страдала — каза тя. — И тъй като един принц не може да се оплаква, ти си послужи с хитрина, за да те разбера. Казвам ти: аз разбрах и за в бъдеще ще участваш във всички решения, които ще вземам — кралицата се изправи и гласът ѝ стана стоманен. — Но дали ти разбра? Ти разбра ли какво означава това?
— Майко, струва ми се, че…
Кралицата слезе едно стъпало от подиума, на който стоеше тронът на Върховните крале.
— Утре — продължи тя — завещанието на баща ти ще те посочи публично за наследник на Трона от абанос и оникс. Ще се издигнат гласове против законното ти право и сред тях несъмнено гласът на Ирдел ще е най-силен.
— Готов съм за това.
Селиан слезе второ стъпало и каза:
— Иска ми се да го вярвам. Но това, което ще се случи тогава, няма да стане без шум и без сблъсък. Ще се пролее кръв. Като се започне с кръвта на Ирдел.
Алан изведнъж се разтревожи.
— Кръвта на Ирдел?
— Когато разбере, че короната на Върховното кралство ще бъде твоя, Ирдел ще се разбунтува. В скандала и безредието, които ще последват, той ще бъде отведен настрана, където Стуриш ще го чака с гвардейци, за да го задържи. По-късно ще кажем, че Ирдел е оказал съпротива и че Стуриш не е имал друг избор, освен да го убие.
Кралицата слезе от последното стъпало и впери поглед в очите на сина си — предизвикателен поглед, в който се усещаше и известна заплаха.
— Вие предвиждате да убиете Ирдел? — прошепна Алан стъписано.
— Предвиждам да спестя на Върховното кралство една война. Война, която след години може и да загубим.
— Но това е убийство!
— Това е необходимост.
Майката и синът стояха лице в лице, почти долепени един в друг. Невярващ, изплашен, Алан не знаеше какво да каже, мъчеше се да си събере мислите. Кралицата невъзмутимо се наведе напред и с буза, долепена до неговата, прошепна на ухото му:
— Искаше да знаеш, Алан? Ето. Знаеш — тя сложи нежната си, галеща ръка на бузата на принца. Гласът ѝ отново стана мек и изпълнен с обич. — Сега е твой ред. Свободен си да постъпиш както желаеш. Можеш да попречиш на изпълнението на този план. Можеш да спасиш своя полубрат. Можеш дори да се откажеш от трона. Но сега знаеш. Имаш ли сили? Готов ли си? Носиш ли в себе си каквото трябва, за да станеш Върховен крал?