При последната дума тя заби острия си нокът в скулата на Алан и бавно, много бавно, докато той стоеше неподвижен и ням, издълба кървав улей на бузата му.
Тази нощ Лорн не спа.
Прибра се много късно след последния си разговор с господарката на Арканте и вместо да се качи, с натежала глава той бутна вратата на параклиса, който бяха открили, когато започнаха преустройването на Черната кула. Това загадъчно обредно място датираше от времето, когато бе създадена Ониксовата гвардия, веднага след Последната война на Мрака. За него не се знаеше почти нищо. Беше опустошено, после зазидано и пет века запустение бяха довършили унищожението му и го бяха изтрили от паметта на хората. Нищо не бе останало от барелефите, издълбани с длето. Времето беше разяло стенописите, а колкото до статуята, която се извисяваше на разцепения на две олтар, тя беше толкова повредена, че беше невъзможно да се познае кой дракон изобразяваше — вероятно един от Дванайсетте божествени, но кой? И защо го бяха принизили така? Най-странното обаче беше криптата на параклиса, също зазидана, където се долавяше присъствието на Тъмнината и където никой не беше влизал.
Лорн не знаеше какво го бе привлякло тук и защо тази нощ, а не някоя друга. Беше почувствал нещо като необходимост, като зов, на който бе отговорил, без да се учудва и дори без да се замисля. Седнал на едно стъпало, покрито с вековна прах и сажди, той остана до сутринта пред статуята, която — осветявана отдолу със свещ — понякога сякаш оживяваше.
На зазоряване, докато Ориал се пробуждаше, един мъж, ескортиран от шестима въоръжени наемници, застана пред вратата на Черната кула. Беше облечен в дълъг черен плащ, лицето му не се виждаше, потънало в сянката на широка качулка. Един от войниците почука три пъти с чукчето във формата на вълча глава и се дръпна, като остави мъжа пред отвора, чийто капак се плъзна в дебелата врата.
— Кой е там? — попита един Ониксов гвардеец.
— Трябва да видя рицаря Лорн — каза мъжът, без да си покаже лицето. — Сега — и той протегна един медальон. — Събудете го, ако е необходимо, и му предайте това. Той ще ме приеме.
Не след дълго вратата се отвори.
Завещанието
Така повеляваше старинният обичай, превърнал се в закон: четенето на завещанието бе извършено пред Горните и Долните камари на Върховното кралство, събрани за този изключителен случай в Голямата библиотека на Двореца, в присъствието на вдовстващата кралица и на принцовете и синовете на Ерклант Втори. Трябва да бъде казано, че този ден, в който се проля кръв, беше първият от Войната на тримата принцове.
Въоръжени с дълги жезли, с които си служеха, за да определят ритъма на официалните церемонии или да въдворяват ред, когато е нужно, приставите влязоха първи в Голямата библиотека, отвориха двойните крила на шестте врати и застанаха от двете страни на всяка от тях, с гръб към стената. После едновременно удариха с жезлите по пода и започнаха да отмерват бавен, отчетлив ритъм.
Членовете на Горните и Долните камари — висши сановници, прелати, министри, съдии, общински съветници и представители на големите благороднически ордени — започнаха да влизат и да заемат местата си на пет реда пейки, като заставаха прави, безмълвни, тържествени.
Последва втори силен удар и приставите престанаха да отмерват ритъма.
При третия удар ритъмът започна отново, този път — за да отбележи влизането на принцовете и кралица Селиан, които се качиха на подиум срещу пейките и също останаха прави пред местата си.
Силен удар за край на отмерването.
Още един: кралицата и принцовете седнаха.
Последен: членовете на Камарите ги последваха.
Огромната зала, чиито стени бяха запълнени с книги от долу до горе, заемаше една цяла осмоъгълна кула. Беше висока осем етажа, всеки един от които беше увенчан с галерия. В едната от първите две галерии, които бяха и най-широки, бяха чуждестранните делегации, в другата — придворните и други привилегировани особи. Тази публика се бе настанила преди отварянето на вратите от приставите и — струпана на балюстрадите — присъства на влизането на Камарите и на кралското семейство сред почтителна тишина — тишина, която стана още по-напрегната, когато министър Естеверис пристъпи напред, за да вземе лично, пред всички, кралското завещание, съхранявано в кутия от сребро, злато и стъкло.