Лорн стоеше сам до балюстрадата на галерията на третия етаж. С шлем в ръка и меч на хълбока, с отметнат плащ, показващ нараменника с герба на лявото му рамо, той беше облякъл черните кожени доспехи, покрити с плетена ризница, на Ониксовата гвардия. Беше с ботуши и ръкавици — готов за война.
Той невъзмутимо гледаше пиесата, която се разиграваше пред очите му: нейното развитие му бе известно и той знаеше, че в нея измаменият щеше да бъде принц Ирдел. Загледа се в Алан, чиято буза беше наранена, а той изглеждаше странно отсъстващ, в Жал, който чакаше достолепно и спокойно, в кралицата, чиито очи пламтяха. Облечена цялата в бяло, с Великия си градоначалник от едната страна и с новия капитан на гвардията си от другата, Исандра Аркантска седеше в първата галерия заедно с посланиците, консулите и легатите. Светлината падаше върху нея, сякаш хваната в клопката на красотата и елегантността ѝ. Лорн срещна погледа ѝ, когато Естеверис започна да чете завещанието, и го издържа, докато залата извика от изненада: Естеверис току-що бе известил, че Алан наследява короната на Върховното кралство.
Без да чака, Лорн тръгна.
Объркването обхвана залата и галериите на Голямата библиотека, настана страшен шум, гласовете отекваха под сводовете. Някои не можеха да повярват на това, което бяха чули; други мислеха, че не са разбрали добре; онези, които не бяха чули, питаха съседите си, не получаваха отговор, повтаряха, настояваха, дразнеха се. Имаше и такива, които се опитваха да накарат останалите да замълчат. Приставите удряха по пода с жезлите си и призоваваха към ред, но никой не им се подчиняваше, дори не ги чуваха.
Малко по малко обаче редът се възстанови.
Принц Ирдел се бе изправил. Беше пребледнял и разтреперан, със стиснати зъби и поглед, блестящ от ярост.
Постепенно вниманието се съсредоточи върху него и настъпи тишина.
— Повторете — каза той студено.
Естеверис се поколеба.
— Принце, аз…
— Повторете — каза Ирдел, като повиши тон и се приближи до министъра.
Естеверис погледна към кралицата, очите му умоляваха за съвет, заповед, за помощ, но тя седеше безизразна, лицето ѝ беше непроницаемо като мрамор, а погледът — вперен някъде далеч.
— ПОВТОРЕТЕ! — изкрещя Ирдел.
Министърът се стресна и се уплаши, не можеше да помръдне. Алан се изправи, сякаш възнамеряваше да се намеси, но само с един жест Жал го накара да остане на мястото си.
— „По моя воля…“ — започна Ирдел. — Повторете. „По моя воля…“
Разтреперан, Естеверис сведе очи към завещанието и зачете:
— „По свободната ми воля и за благото на Върховното кралство, аз, Ерклант Втори, заявявам, че признавам третия ми син и единствено него за мой законен наследник.“
Ирдел се обърна и се вгледа в кралицата и двамата си полубратя. После изтръгна кралското завещание от ръцете на Естеверис, който се дръпна назад, обърна се към присъстващите и ги призова за свидетели сред тишина, подобна на тази, която настъпва точно преди да започне битката, когато две армии са изправени една срещу друга в ранното утро.
— Аз! — извика Ирдел силно и уверено. — Аз, Ирдел I! Аз, Ирдел I, Върховен крал от този ден насетне, ето какво правя с тази хартия!
При тези думи той вдигна високо кралското завещание и бавно го разкъса на две. Алан пребледня, а кралицата се усмихна: Ирдел току-що сам се бе осъдил, точно както тя бе предвидила. В цялата зала, както и по балюстрадите, всеки беше затаил дъх.
— Принце, моля ви… — опита се Естеверис.
Но Ирдел завърши светотатственото си движение, като смачка на топка парчетата пергамент и ги хвърли в краката на кралицата — последно предизвикателство към тази, която не бе престанала да му вреди. И докато врявата от коридорите нахлуваше през вратите, изведнъж Голямата библиотека се изпълни с викове, крясъци и — вече — с призиви за оръжие, изречени от някои от членовете на Камарите.
Безразличен към шумотевицата, Ирдел впери убийствен поглед в Алан.
И излезе.
След като напусна главната зала на Голямата библиотека, принц Ирдел влезе в един просторен хол, където се бяха събрали всички онези придворни, любопитни и посетители, които не бяха успели да заемат място в галериите. Тази тълпа, която се блъскаше на вратите, развълнувана от слуховете и вече размирна, принуди Ирдел да си проправя път със сила. Хората го познаха, но не можеха да си обяснят причините за напускането му, нито за мрачното му изражение, което още повече засили всеобщото объркване.