Ирдел застана насред блъсканицата, потърси своите придворни, но не ги видя. Отначало се изненада. Бяха се разбрали да го чакат тук. Къде ли можеше да са? А Ониксовата гвардия? Изведнъж Ирдел се почувства уязвим, незащитен. Спомни си доволната усмивчица на кралицата и разбра, че без да знае, бе изиграл част от пиесата, предварително написана за него. Селиан знаеше. Тя познаваше съдържанието на кралското завещание, което несъмнено бе диктувала, ако изобщо беше истинско. Следователно е могла да изпревари реакцията му и да предвиди, че той ще напусне с гръм и трясък, без да изчака края на церемонията и без да признае валидността на завещанието.
Зад гърба му вратите на библиотеката се затвориха и Ирдел почувства, че се е хвърлил право в капан.
Обзе го тревога. Като продължаваше да се оглежда за своите придворни, видя, че две отделения от Лазурните гвардейци разбутват тълпата и се насочват към него. Веднага му стана ясно, че идват да го арестуват. Бяха го чакали и имаха заповед го отведат — доброволно или насила, като се възползват от безредието. Но къде щяха да го отведат? В някоя тъмница, откъдето нямаше да може да се бори за своя трон, нито да командва привържениците си, и от която вероятно никога нямаше да излезе. Нямаше да е първият възпротивил се, който свършва в някоя подземна килия.
Трябваше да бяга.
Ирдел тръгна, като разблъскваше хората с лакти. През това време гвардейците се приближаваха към него. Ако не намереше изход, скоро щяха да стигнат до него. По инстинкт той стисна дръжката на камата, закачена на колана му. Това беше единственото му оръжие, но той беше твърдо решен да го използва.
А дали кралицата не се надяваше именно на това?
Ако окажеше съпротива, поемаше риска да се изложи на някой лош удар. При всички случаи обаче и въпрос не можеше да става да се предаде…
Някой го хвана за ръката.
Той се обърна и понечи да извади камата, но спря, защото видя едно познато и — най-сетне — приятелско лице.
— Елвин!
— Последвай ме — каза му младият виконт. — Тук си в опасност.
Като разблъскваше всички, които препречваха пътя му, Елвин д’Ералс повлече Ирдел след себе си. За щастие гвардейците се забавиха, но не смееха да извикат или да използват сила, за да минат. Ирдел си каза, че ако имаха заповед да го хванат, кралицата сигурно предпочиташе това да стане без скандали или поне възможно най-дискретно.
— Но какво става? — попита Ирдел. — Къде са другите?
Елвин не му отговори.
Водеше го към една стена, но изглежда, знаеше къде върви и когато гвардейците ги изгубиха от поглед, той повдигна един стенен килим и отдолу се показа скрита врата, която той отвори.
— Оттук!
Ирдел влезе, без да помисли, в един тесен коридор, който потъна в тъмнина веднага щом Елвин затвори вратата зад тях. За миг останаха неподвижни, напрегнати и дебнещи — колкото да свикнат с мрака и да започнат по малко да виждат.
— Ела — каза му тогава Елвин тихо. — Скоро ще разберат.
Ирдел тръгна след него.
Сърцето му биеше лудешки, не му стигаше въздух и слепоочията му бучаха. Неговият свят се бе сгромолясал и сега свободата му, животът му бяха в опасност. Знаеше, че го търсят. Трудно му беше да си събере мислите и не знаеше на кого да се довери, освен на Елвин. Може би придворните му го бяха изоставили. Колкото до Ониксовата гвардия, дали изобщо някога бе могъл да разчита на нея? Каква ли игра играеше Лорн още от началото? Дали беше нещо друго, освен да служи на собствените си интереси, каквито и да бяха те?
Елвин открехна една врата и пусна Ирдел да мине пръв.
— Стигнахме.
Ирдел влезе в едно помещение, където внезапната силна светлина го порази.
Заслепен, объркан, той не можа да направи нищо срещу хората, които изведнъж го хванаха и му нахлузиха чувал на главата.
Кралица Селиан и принцовете Алан и Жал също бързо се оттеглиха, като оставиха Естеверис сам с членовете на Горните и Долните камари на Върховното кралство. Намериха убежище в една стая, която предварително бе подготвена за това, останаха там със засилена охрана, далеч от скандала и брожението. Вече нищо не можеше да възпре събитията, чието начало те бяха поставили. Можеха само да чакат.
Съвсем овладяно принцът-кардинал седна в един фотьойл до камината и потъна в мислите си. Алан обаче далеч не беше толкова спокоен, наля си чаша вино и я изпи на един дъх. Понечи да си сипе още една, но кралицата сложи ръката си върху неговата.