— Той вече е извън опасност.
— Това несъмнено е силно казано.
— Скоро ще бъде в Арканте. След това само от вас ще зависи да стигне безпрепятствено в Орвал или другаде.
Каретата на господарката на Арканте спря пред стълбището и един слуга отвори вратичката.
— Благодаря, рицарю. Благодаря за всичко, което направихте. Ако не бяхте вие, принц Ирдел вече нямаше да е на този свят и Арканте щеше да се изправи сам срещу Върховното кралство… Но как разбрахте? Как узнахте за капана, заложен на принца-регент?
Единият от конете във впряга изцвили.
— Вашият впряг е нетърпелив — каза Лорн.
Исандра се усмихна разбиращо.
— Довиждане, рицарю. Може би сбогом. И тъй като вие решихте да останете верен на Трона от абанос и оникс, пазете се от съюзниците си и най-вече от новите си господари.
Лорн остана да гледа как кортежът на господарката на Арканте — карети и конници от ескорта — напуска двора сред шума от скърцането на осите и чаткането на подкованите копита по паветата. Когато се обърна, видя един офицер и войници от Лазурната гвардия, които вървяха срещу него.
Офицерът отдаде чест и каза:
— Негово Величество ви чака.
Принца Алан вече беше Алдеран I.
Той прие Лорн в тронната зала, където високите свещници правеха смазващия, смълчан мрак червеникав. Спокоен и самоуверен, той седеше на Трона от абанос и оникс напълно естествено, дори небрежно. Двамата мъже бяха сами и шумът от ботушите на рицаря отекна, докато той вървеше напред с ръка върху дръжката на меча, а бойните му доспехи подрънкваха в ритъма на стъпките му. Лорн спря пред подиума, на който се извисяваше тронът на Върховното кралство — трон, за който вече мнозина бяха спорили и сякаш от чернотата му се излъчваше лошо предзнаменование.
Той коленичи и поздрави.
— Изправи се, Лорн.
Лорн се подчини.
— Ето те вече крал — рече той.
Младият Върховен крал кимна, после погледът му се зарея някъде пред него. Сякаш търсеше думите си, после каза:
— Зная какво си направил днес — и впери поглед в Лорн. — Зная, че си спасил Ирдел и си му позволил да избяга. Още не знам как, но ще разбера… Нали не отричаш?
Лорн не трепна.
— Това ще послужи ли за нещо? — каза той.
— Това би направил невинният човек.
— Никой не е невинен. И най-вече ние.
Върховният крал се усмихна леко.
— Искам да ти благодаря — каза той. — Ако не беше ти, ако не бе направил това, което направи, царуването ми щеше да започне с грях. С престъпление. Като спаси Ирдел, ти ми спести извършването… спести ми да позволя да бъде извършено едно безчестие. Ето защо ти прощавам. Затова ще простя и на Естеверис.
— Естеверис?
— Кой друг? Идеята да бъде убит принц на Върховното кралство за него беше непоносима. Да интригантства, да подкупва, да заплашва, да предателства — да. Но да нареди да бъде пролята кралска кръв? Не, на такова нещо той не би се решил. И тогава, като не е могъл да го забрани, е направил така, че да се провали. Вероятно като е предупредил аркантците. Освен ако не е дошъл направо при тебе, а? — Върховният крал се вгледа продължително в очите на Лорн. Напразно. — Добре. Не казвай нищо, ако така предпочиташ. В крайна сметка аз ще науча истината — и като продължи да мисли на глас, добави: — Това, което не разбирам, е, защо не е предупредил Ирдел… Дали е искал капанът да щракне, за да не може Ирдел да отрича очевидното? Това би било съвсем в негов стил, нали?
— Щом казваш.
— Мисля да го привлека към мен. Да се лиша от услугите на човек като Естеверис ще бъде грешка, нали?
— Без съмнение.
Алдеран I вдигна рамене.
— Е! Ще видим! Ще помисля… — изведнъж стана суров, протегна ръка към Лорн, щракна с пръсти и властно рече: — Пръстенът ти, Лорн.
Няколко секунди Лорн остана неподвижен.
После невъзмутимо свали пръстена на Пръв рицар на кралството и изкачи стъпалата на подиума, за да го постави в шепата на Върховния крал.
Алдеран го ложи на безименния си пръст.
— Ти си ми приятел — каза той. — Най-добрият, когото съм имал и несъмнено най-добрият, когото някога ще имам. Но дори за мое добро, дори за твое или за доброто на когото и да било, никога повече не си и помисляй да ме предаваш.
Заплахата беше в думите, в гласа, в погледа, който Лорн издържа в пустата, смълчана, огромна и потънала в полумрак тронна зала, където той и Върховният крал бяха сами в целия свят в зората на едно кърваво царуване.