Когато стигна долу, Майрин се обърна. Жреците вече излизаха от гората. Разполагаше с много малко време, но бе решена. А и колко още щеше да има сили да тича? Навлезе сред руините и изчезна там, откри скришно място в един гъсталак, клекна и остави сина си на завет от погледите и дъжда. Понеже той продължаваше да плаче, тя затвори очи, призова към себе си спокойствие, което предаде на детето, като го докосна по челото и устните. То веднага се успокои, усмихна се и кротко заспа, въпреки бурята.
Майрин го целуна, после събра клоните над него и се изправи. С яростен блясък в очите преметна отпред чантата, която висеше на гърба ѝ, и извади от нея дълъг кинжал, който вече бе убивал.
И още щеше да убива.
Западна Исрия
Нищо не е по-противно на Тъмнината от хармонията. И нищо не ѝ е по-благоприятно от несъгласието, страданието и нещастието. Тя се ражда от мъките и скърбите, черпи силите си и расте от болките и страданията. Няма по-добър съюзник за Тъмнината от войната.
От сутринта в Исрия беше започнало да вали, по границата с Дориан и Орвал. Проливен и студен, дъждът покриваше всичко със сива пелена, която се простираше на североизток чак до Закрилящите планини. Отвсякъде шуртеше вода. Наоколо не се виждаше ни човек, ни животно. В далечината се разстилаха мъгли от Тъмнина, които сякаш оживяваха с приближаването на нощта. Областта беше опасна и пуста. Не я бяха пощадили нито войната, нито разрухата.
Един конник чакаше.
Застанал на една височина, под оголени дървета, които само го прикриваха, без да го заслоняват, той наблюдаваше един безлюден път. Беше с ръкавици и ботуши, облечен в черна кожена ризница, краищата на мокрото му палто висяха чак до шпорите му. Тежък меч беше закачен на седлото му, до хълбока на коня, който стоеше неподвижно. На главата си беше спуснал качулка. Тя пазеше от дъжда шлем, чиято козирка изобразяваше вълча глава.
Конникът чакаше отдавна.
Беше търпелив и решен да стои докрай, но се страхуваше плячката да не му избяга. При това беше сигурен в сведенията, които му бяха дадени — вероятно изтръгнати със заплаха или дори с мъчения. Беше сигурен, че е на правилното място. И ако не беше проклетият порой, щеше да е сигурен, че е и в подходящия момент. От часове всичко беше готово. Но проливният дъжд беше превърнал пътя в дълго, опасно мочурище. Нямаше никакво съмнение, че точно той беше забавил онези, които конникът чакаше. Може би ги бе убедил да спрат някъде, да починат и да изчакат. Или пък ги бе накарал да опитат на всяка цена да минат посред нощ, въпреки рисковете и Тъмнината.
Теглена от четири коня, колата се носеше бързо под проливния дъжд. Идваше от север и се движеше към границата и Орвал. Загърнат в дебело палто, кочияшът едва успяваше да види пътя под ръба на шапката си. Дъждът го заслепяваше, той викаше и шибаше с камшик конете, за да ги накара да продължават да препускат. Беше разтревожен. Пред колата яздеха петима въоръжени конника; други десет препускаха отзад — ескорт, който трябваше да е достатъчен против всякакви засади. Но кочияшът не се страхуваше нито от кралските войници, нито от разбойниците. Не се боеше и от рисковете от прекатурване в тия наводнени дълбоки коловози, които бяха като капани за колелата и за копитата на конете. Не, сега, когато нощта се спускаше, кочияшът се тревожеше най-вече от Тъмнината.
Познаваше страната. Познаваше я още от времето, когато беше богата и мирна, щастлива, покрита с плодородни поля. После войната я съсипа пред очите му за един сезон и Тъмнината отново се появи, след като в продължение на векове беше изчезнала. Бавно, подмолно, докато хората си мислеха, че завинаги е останала в миналото, Тъмнината беше разпростряла влиянието си над най-опустошените земи. Като че се хранеше от страданието и страха, от хаоса, от смъртта. Дали щеше да изчезне, ако мирът и благоденствието се върнеха? Или поне да можеше по-лесно да бъде победена? Кочияшът не знаеше и точно в този момент това не го вълнуваше. Имаше само една грижа: да спре някъде на сигурно място, преди съвсем да се е стъмнило. Защото знаеше, че Тъмнината, нейните мъгли и създания се спотайват недалеч и само чакат да излязат под закрилата на мрака.
Вече можеха да са далеч.
Ако не беше тоя порой, тая кал, които ги бавеха и принуждаваха да заобикалят, щяха да са прекосили проклетата равнина още преди два часа и сега да са на сигурно място. Така че кочияшът вече нямаше избор: трябваше да следва адския ритъм, който конниците отпред налагаха. Все още имаше време. Ако поемеха всички рискове на пътя, можеха да се измъкнат и кочияшът започваше да вярва, че ще успеят. В сивата мъгла на плющящия дъжд пред себе си вече започваше да различава тъмния силует на малка горичка. Щом минеха горичката, оставаше само половин левга, за да се измъкнат от Тъмнината и нейната зловредност.