Пороят престана и шумът от дъжда се замени с друг — на капките, които тежко падаха от клоните сред нощната тишина.
Без да си дава сметка за мъглите, които се надигаха зад него, и за силуетите, които се очертаваха в тях сред дърветата, кочияшът гледаше как генерал Аскариан чака, възседнал коня си, докато трима от хората му вдигнаха преобърнатата кола, разбиха вратичката, подсилена с железни пръчки, а един от тях се пъхна вътре. Кочияшът не знаеше какво има в колата. Беше нает да я прекара през границата и да я откара — добре ескортирана — в Орвал. Беше избран да го направи, понеже беше умел, лоялен и познаваше местността. Освен това му бяха платили предварително — скъпо, много скъпо, достатъчно, за да плати семейството му, останало на север, да може да мине нелегално към Градовете. Но никой не му беше казал какво ще кара, а и той не беше попитал. Но сигурно беше нещо много ценно, за да дойде лично капитанът на Ониксовата гвардия…
Войникът, който беше влязъл в колата, издърпа от нея един сандък и го подаде на други двама, които го сложиха на земята. Като присви очи, кочияшът позна един от ония стоманени сандъци, които можеха да устоят на огън, и бяха предназначени точно за съхраняване на документи. Значи за това петнайсет мъже бяха рискували живота си и го бяха изгубили? За хартии? Кочияшът почувства как в него се надигна ярост, която беше твърде внезапна и твърде силна, за да е естествена. Тя насочи вниманието му към мъглата от Тъмнина, която очертаваше призрачни форми зад него. Започна да се поти, вече не чувстваше ранения си крак. Прииска му се да се втурне и да нападне Черните гвардейци — това беше някакво абсурдно желание, което го възпламени… и също толкова внезапно изчезна, когато си даде сметка, че е привлякъл погледа на техния капитан.
Той се скова.
Потта се смръзна по гръбнака му, докато осъзнаваше какво го заобикаля. Дочу шепот. С крайчеца на окото си забеляза движения и разбра, че някакви сенки го докосват. Ужасѐн, задъхан, той не можеше да помръдне. Обезумелият му поглед остана втренчен в очите на Аскариан, когато капитанът на Ониксовата гвардия слезе от коня и тръгна към него, после спря само на няколко метра от линията на дърветата. Кочияшът не знаеше какво да прави. Черните гвардейци се бяха обърнали към него и наблюдаваха от място. Слепоочията му пламтяха. Очите му се насълзиха, беше неспособен да мисли, струваше му се, че от болка в главата му отекват вой и ридания.
— Това съм аз или Тъмнината — каза Лорн спокойно.
Лорн гледаше кочияша, който отначало стоеше неподвижен под заслона на дърветата, после се обърна с гръб към него и като влачеше крак, потъна в гората. Върху мъжа се спуснаха сенки — по-тъмни от нощта, пронизвани от пурпурни спирали… Той изчезна.
Лорн въздъхна и се върна при каретата. Мина покрай Нае, която беше застанала малко по-напред и продължаваше да гледа мястото, където бе стоял кочияшът.
— Проклета страна — прошепна тя.
— Тук властва Тъмнината — отвърна Лорн, без да спира.
Нае тръгна с него.
— Няма ли да опитаме да направим нещо за този нещастник? — попита тя.
— Няма да пратя никого в тази гора. А и вече е много късно.
Нае хвана Лорн за ръкава.
Искаше да каже нещо, но в нощта отекна вик — разтърсващият вик на човек, който умира сред адски мъчения.
Лорн устоя на погледа на Нае.
Младата жена знаеше, че той има право, че нищо не можеше да спаси кочияша, щом веднъж беше попаднал под влиянието на Тъмнината, че да се изпратят хора да го търсят, значеше да бъдат обречени. И все пак това беше една глупава, ненужна смърт. Една от многото. Като ругаеше наум, Нае пусна ръкава на Лорн и още веднъж се загледа в редицата на дърветата.
Лорн отиде при мъжете до преобърнатата карета и видя Йерас, който беше разбил сандъка, открит в колата, и разглеждаше, клекнал, съдържанието му на светлината на един фенер.
— Е? — попита Лорн.
— Документи — отвърна бившият наемник, като продължи да прелиства една дебела купчина. — Писма. Доклади. Малко злато. И това.
Той протегна кожен плик, украсен с герба на Орвал. Лорн го отвори и вътре намери шифровани документи.
— Това ли търсехме? — попита Нае.
Беше се приближила до тримата мъже и гледаше през рамото на Лорн.