Навярно трябваше да съм по-настоятелен с въпроса си, тогава или по-късно. Нуманция беше и моя страна, не само негова, и като главнокомандващ на армиите трябваше да го знам. Но бях малко уплашен, така че се постарах да избия проблема от ума си.
В този момент боговете ме изоставиха: Айрису Съхранителката; Паноан, богът на Никиас; Танис, семейният ми бог; Вачан, личното ми божество-маймуна, покровителят на мъдростта — всички те ми обърнаха гръб.
Единственото божество, което остана, беше Сайонджи и сякаш чувах в ума си веселия й кикот в предчувствие за предстоящия ужас.
3.
Малки битки
Бях на полето с един от раздаващите правосъдие патрули и бях доволен от начина, по който младият легат се справяше с нещата, въпреки че присъствието ми го беше поизнервило.
Ездата обратно до Полиситара бе дълга и прашна и ужасно жадувах за много гореща баня, голямо парче препечено телешко и шест часа непрекъснат сън. Банята и месото можех да си получа, но ме чакаше много четене и подписване, което щеше да ме задържи буден до след полунощ, тъй че настроението ми не беше най-доброто.
Очакваха ме две изненади. Първата бе ландграф Амбойна, седнал удобно в дневната ни с чаша вино в ръка — бъбреше си сладко с жена ми; втората беше някаква огромна картина, подпряна на стената. Амбойна стана и се поклони, а Маран ме целуна бегло и формално по устните.
— Ландграфът ни е донесъл подарък — каза Маран — и беше така любезен да ми прави компания, докато те чаках — обърна се и посочи картината. — Не е ли красива?
Не знам дали „красива“ бе подходящата дума. Но определено беше грандиозна. Беше дълга около десет стъпки и осем на височина, в богато резбована рамка, напръскана с черно и тъмнопурпурно. Сигурно трябваше да съм благодарен, че вече бях достатъчно богат, благодарение на ясновидеца Тенедос и жена ми, за да имам няколко палата с огромни — и достатъчно здрави — стени, за да се окачи това нещо.
На преден план се виждаха шумни човешки тълпи — от селяци до лордове, в забележително подробни сцени от живота на Нуманция и много наши провинции, от джунглите на запад до високите пустини на изток. Зад този пейзаж беше Колелото. От едната му страна стоеше Айрису и съдеше; от другата беше Сайонджи: дългите й ноктести пръсти помитаха над пейзажа и отнасяха новите смъртници — за ново прераждане — на Колелото.
Зад всичко това се виждаше умислена брадата фигура, която можеше да е само Умар Създателя. Навярно преценяваше величието на творението си, а може би се канеше да унищожи всичко и да започне отново. Около тези богове се бяха струпали много техни прояви: Стражите, начело с Ахарел, бога, говорещ с кралете, след това — богините и боговете на огъня, земята, въздуха, водата и много, много други.
Длъжен бях да се възхитя на часовете, може би годините, вложени от художника в този труд. Но също като много други произведения на изкуството, тази картина не предизвика почти нищо у мен. Ако трябва да заобичам изкуството, то би трябвало да показва неща, които са ми познати — може би сцена на ферма в джунглата в Симабю или още по-добре — карта на някоя от кампаниите ми. Подобно признание сигурно ме дамгосва като селяк, но пък аз съм си селяк. От всички изкуства само музиката има силата да ме трогне.
Погледах картината и в главата ми се заформиха мрачни мисли.
— Много е впечатляваща, ландграфе — казах. — Какво ви накара да ни я подарите?
Преди Амбойна да успее да ми отговори, се обади Маран. Тонът й беше нервен.
— Нарича се „Съденето“ и е на един от най-известните живописци на Кальо, умрял преди повече от сто години. Две негови картини има в Иригон. Дамастес, не е ли великолепна? Няма ли да изглежда добре с другите в Иригон… или може би във Водния палат?
Вдишах дълбоко.
— Моля да ме извиниш, скъпа. Но все пак не разбирам. Ландграфе, откъде е това?
— От имението на лорд Тасфаи Бирру — каза ландграфът.
— Не го познавам. Кога е умрял и защо е решил да подари такава велика творба на мен? Няма ли си семейство или наследници?
Амбойна се засмя колебливо, все едно че бях казал тъпа шега. Смехът му заглъхна, щом видя, че не се шегувам. Реших, че този човек не ми харесва.
— Той все още е жив, конт Аграмонте.
— Бихте могли да ме наричате трибун вместо конт, защото тази титла е над всичко друго, особено в Кальо в момента.
— Моля за извинение, трибуне. Казах, че лорд Бирру все още е жив, но мога да предскажа с увереност, че до две седмици ще се върне на Колелото. Сега е под арест в тъмницата в своята крепост, обвинен в държавна измяна. Има само една възможна присъда.