— Разбирам. И това е негово?
— Беше. Тази картина, заедно с цялото му имущество в имението, ще стане собственост на държавата. След като определен процент се изпрати на императора, останалото ще бъде раздадено от официален служител, посочен от принц Рюферн. Напоследък той възлага тази твърде изтощителна задача на мен.
— Простете, ако ви изглеждам твърде глупав — казах аз. — Но законът на Нуманция не гласи ли, че никакво имущество не може да се конфискува, все едно дали земя, роби или картини, преди обвиненият да бъде осъден?
Амбойна се усмихна. Във физиономията му имаше немалко злорадство.
— Законът наистина е такъв, но присъдата е предрешена, както казах. Лорд Бирру беше близък съветник на Чардън Шир. След смъртта на Чардън Шир се оттегли в едно от именията си и отхвърли поканата на принц Рюферн да пребивава тук при него в Полиситара.
— Което доказва, че е глупав — казах аз. — Или може би безразсъден самоубиец. Но все още не го прави държавен изменник. Има ли някакво твърдо доказателство за вината му?
— Мога ли да говоря откровено?
— Бих искал.
— Лорд Бирру има — имаше — огромни имения. Тези имения, реши принц Рюферн, биха предложили по-големи изгоди за Нуманция, ако се намират в подходящи ръце.
— Ръцете на принц Рюферн?
— Вярвам, че възнамерява да придобие някои от тях. Други ще бъдат дадени на определени лоялни членове на двора му.
— Като вас например?
Амбойна се изчерви леко, но не отговори.
— Ясно — казах аз. Тонът ми беше рязък. — Благодаря ви за подаръка. Но съм длъжен да го откажа. Ще бъдете ли така добър да се разпоредите да го изнесат от квартирата ми?
— Но аз вече го приех — каза изненадано Маран.
Щях да изръмжа нещо, но се овладях.
— Моите извинения, ландграфе. Не мисля, че жена ми е разбрала сложността на ситуацията. Не можем да приемем това.
— Принц Рюферн няма да остане доволен — каза ландграфът.
— Тъй като се съмнявам, че този подарък е негова идея, бих ви посъветвал, в интерес на собственото ви здраве, да не споменавате за този инцидент. Трябва да разберете две неща, ландграфе, и да ги разберете добре — усетих, че гневът ми се усилва, и не го прикрих. Твърде дълго се бях сдържал с тези двама надути глупаци. — Нито съпругата ми, нито аз сме плячкаджии. Също така съм назначен на този пост лично от императора. Това не ви ли подсеща, че може би цялата тази сцена трябва да се забрави, поне от вас?
Амбойна кимна сковано, удостои с бегъл поклон жена ми и бързо излезе. Отидох до един от прозорците и вдишах дълбоко няколко път.
— Как смееш! — изсъска Маран зад мен.
Това вече не можах да го понеса. Обърнах се рязко.
— Как смея какво, милейди?
— Как смееш да ме унизяваш? Първо отричаш името Аграмонте, което е било старо още когато твоят род е сякъл дървета из джунглата за препитание, след това ме позориш лично, като изкара благородник като ландграфа едва ли не мародер! Това е прекалено!
Можех да отвърна благоразумно и да й обясня, че ландграфът се обърна към мен в официалната ми роля, след което се опита да се подмаже, наричайки ме Аграмонте. Но бях изморен и от цялата тази глупост ми беше писнало.
— Контеса Аграмонте — заговорих с възможно най-хладен тон. — Вие сте тази, която прекалява. Позволете да ви напомня нещо. В Кальо вие нямате служебни задължения. Вие сте тук като моя съпруга. Ни повече, ни по-малко. Следователно, случи ли се нещо подобно, бъдете така добра да се съобразявате с властта, която ми е поверил императорът. Ще добавя още две неща — продължих студено. — И двете — лични. Първо, как смеете вие да решавате такова нещо, след като не сте чак толкова глупава, за да не разберете, че Амбойна го прави не защото ни смята за най-милите хора на света, а по-скоро за да ни натопи в малкото кръгче от подкупени придворни мазници? Второ, да, моят род може да е сякъл дървета в джунглата и дълго да е преживявал от това. Признавам, че произхождам от войнишко семейство, което не е много по-високо от един фермерски род. Но в името на всички богове, контеса Аграмонте, ние сме честни! Което, изглежда, едва ли може да се твърди за някои далеч по-стари фамилии, които навярно са придобили престижа и богатството си като лешояди!
Очите на Маран пламнаха.
— Ти… кучи син такъв!