Кутулу разполагаше с персонал почти колкото цялата полицейска сила на Нуманция, въпреки че никой не знаеше колко всъщност са агентите му, тъй като никой не носеше униформа и не се водеше на отчет. Някои бяха хора от простолюдието, други — престъпници, трети — благородници.
Кутулу беше известен с прозвището Змията, която никога не спи и макар да смятах, че да се нарече този кротък дребен мъж с бдителни очи „змия“ е доста романтично, часовете, които прекарваше в служба на императора, намекваха за възможността той наистина изобщо да не спи. И да си лягаше, сигурно го правеше сам, защото доколкото знаех, нямаше никакъв личен живот.
Беше довел почти осемдесет мъже и жени. Някои приличаха на полицаи, но повечето бяха обикновени граждани, улични побойници или курви. Мнозина от тях бяха с наметала, със смъкнати над очите качулки въпреки топлината — не искаха да видят лицата им преждевременно. Някои бяха на коне, но повечето се возеха във фургони. Повечето бяха градски чеда и изглеждаха облекчени от това, че отново са в град, на сигурно място, зад каменните стени, неизложени повече на непознатите ужаси на пътуването.
Вече бях приготвил квартири за Кутулу и частта му в моето крило, срещу казармените помещения, заети от пиконосците.
— Добре — каза той. — Малко калийци ще минават през охраната ви, тъй че агентите ми могат да запазят анонимността си. Но също така ще ми трябват стаи близо до затворническите килии, в които да не може да влиза никой освен хората ми. Други ще са необходими за архива ми — помещения под постоянна охрана, където да подреждам донесенията си. И накрая, има ли тайни входове и изходи от този замък?
Не знаех за такива, а и да бях научил, сигурно щях да заповядам да ги зазидат.
— Жалко — въздъхна той. — Щеше да е добре да имаме нещо като тайна бърлога за териерите ми — и за плъховете, които ще събираме, по тяхно желание или под наш натиск — да влизат и излизат по всяко време, без да ги забележат.
Попита ме дали имам „Тихо кътче“. Ясновидката Синаит беше хвърлила заклинание в кабинета ми още с пристигането ни, за да не може никой магьосник да подслуша заседанията ми.
— Добре — каза Кутулу. — Тогава да отидем там. Трябва да ви задам няколко въпроса.
Заизкачвахме се по широкото стълбище до етажа с кабинета ми. Някъде по средата той ме докосна по лакътя и каза много смутено:
— О! Колко грубо се държа понякога. Радвам се, че ви виждам, приятелю.
Изгледах го малко объркан. Беше ми казал същото, когато спасих живота му в сблъсъка с демона на товиетите — че съм му приятел; но никога повече не бе използвал тази дума. Бях смутен също колкото Кутулу, просто защото не знаех какво точно означава „приятел“ за него. Измърморих едно „благодаря“ и се опитах да се пошегувам — казах му, че като види бъркотията в Кальо, сигурно ще си промени отношението.
— Не — отвърна той. — Казвам го сериозно. Зная, че съм с един от двамата души, на които вярвам абсолютно — другият беше онзи, когото бе приел за свой бог — императорът.
— Радвам се, че съм далече от столицата — продължи той. — Напоследък Никиас не ми харесва много.
— Защо?
— Императорът е като мед, а мухите, които бръмчат около него, са много, мъчат се да изсмучат колкото може повече и да оцапат всичко, до което се докоснат. Понякога се боя, че императорът отделя твърде много внимание на такива хора и недостатъчно на онези, които го подкрепиха, докато беше изложен на риск.
Успях да прикрия изненадата си — изобщо не бях допускал, че Кутулу може да отправи и най-малката критика към император Тенедос, дори и толкова умерено изразена.
— Сигурен съм, че императорът знае какви са. Не забравяйте, че също като вас, и той разполага с някои доста съмнителни инструменти, за да направи каквото трябва.
Кутулу ме изгледа продължително и кимна.
— Дано да сте прав. Разбира се. Трябва да сте прав. Изобщо не биваше да се усъмнявам — усмивката стоеше неестествено на лицето му. — Както казах, с вас наистина сме приятели. Хайде, да си свършим работата.