Тенедос повика един от маговете.
— Можеш ли да го правиш това?
— Мисля, че да, ваше величество.
— Хвърляй заклинанието всеки път, когато почнат да стрелят. Ще се уморят преди нас — погледна отново над реката. — Изпратиха кавалерия надолу срещу варанците. Два… три дивизиона.
— Нямате ли заклинание да ги спрете? — попитах. Нападателите щяха да са най-малко осем към един срещу варанците.
— Подготвям го все още — каза Тенедос. — Не мога да рискувам. А и освен това… — и замълча.
Спомням си тези събития, все едно че ставаха в някоя тиха стая и нищо не можеше да ме разсее. А имаше писъци, викове, плач на издъхващи и вой на майсирски рогове.
— Конницата ги нападна — обяви Тенедос и сведе глава. Всички се смълчаха. Едва преглътнах. Тенедос се намръщи и погледна нагоре. — Загинаха със смъртта на храбрите. Ще бъдат запомнени — и добави: — Великото заклинание вече може да започне.
Това трябваше да ме подсети окончателно какво точно става, но едва го чух, защото вече се разсъмваше.
Главната атака през реката започна. Гвардейци в стегнат строй затичаха през билото на хълма и надолу по двата моста. Армията ни беше съвсем уязвима и майсирците стегнаха редиците си и настъпиха през Сидор. Облаци стрели полетяха срещу мъжете на мостовете. Други нуманцийци под тях също падаха, но не виждах оръжието, което ги поразяваше. Бойните магове вършеха своето.
Първите ни редици паднаха до последния човек и втората вълна трябваше да прегази телата им. Те също загиваха и се натрупа истинска барикада от трупове, зад която можеха да се прикрият. Но безжалостните офицери ревяха на гвардейците да продължават все напред и напред и гвардията настъпваше през грамадите от мъртви тела. Това беше отплатата за ярките униформи и ококорените оченца на момичетата, и парадните почести. Гвардейците го знаеха и настъпваха, присвили глави, все едно че крачат срещу бурен вятър.
Майсирците нададоха радостни викове — това щеше да е смъртоносният удар по узурпаторите. Всички, от императора до последния редник, трябваше да загинем в това село.
Бях се надявал, че врагът ще забрави за силоза, но на площада притичаха мъже с дълги подвижни стълби. Други войници с щитове над главите започнаха да ги укрепват до стените. Моите бойци се мъчеха да ги изритат назад, но краищата им сигурно бяха с нещо магическо, залепваха в каменния зид и не помръдваха. Майсирците се закатериха нагоре. Западаха стрели и копия, и катерачи също. Но след тях напираха други, жадни за кръв.
Майсирските стрелци засипаха нагоре облаци от стрели. Възпиращото заклинание сигурно се беше изчерпило, защото сеещите смърт пръчки засвистяха през прозорците на силоза. Двама катерачи се добраха до върха на стълбата, скочиха в горния етаж и убиха един от нашите, преди Йонджи да ги посече. При една от стълбите се завихри малка схватка, докато успеем да ги изтласкаме и да отсечем горните стъпенки. Нови катерачи нахлуха през друг от прозорците и боят кипна.
Ако нашите сили не успееха бързо да прехвърлят реката, бяхме обречени. А те бяха изтласкани назад, разколебаха се, след което с неохота настъпиха отново, подкарани от офицерите си, от които се страхуваха повече, отколкото от врага. Нови тела падаха по мостовете и островите и реката понасяше трупове между блоковете лед.
Императорът гледаше всичко това най-невъзмутимо. Отворих уста да кажа нещо, но спрях. Той беше кралят-ясновидец; той трябваше да знае кога е моментът.
— Добре — промълви той и прошепна само една фраза.
Изведнъж чух страховит рев — като ураган, като пожар, дланите ми се изпотиха и усетих студ, който нямаше нищо общо с ледения вятър.
И видях нещо. По-точно — видях неща. Идваха откъм нашата страна на реката и се движеха през нея, без да им е нужен мост или суша. Бяха ослепително бели и примижах, за да видя по-добре какво са. Някой с по-добро зрение от моето изкрещя и в този миг разбрах, че заклинанието на императора се е развихрило: виждах, че към нас прииждат сто, петстотин, може би хиляда коня, от бели по-бели, с ездач с черен плащ на всеки. Всеки конник държеше по два извити меча и мечовете блестяха, макар все още да я нямаше слънчевата светлина, за да я отразят. И блестяха не с блясъка на среброто, а кървавочервени. Не можех да видя под качулките на плащовете, но знаех, че лицата им ще са лица на черепи.
Това най-сетне беше Великото заклинание. Тенедос в своята наглост, в своята върховна самоувереност беше дръзнал да призове самата Смърт или нейните слуги, последната изява на Сайонджи, да се сражават на наша страна. Някои майсирци намериха кураж да стрелят по конниците, хвърляха и копия по тях. Оръжията понякога улучваха разветите плащове, но падаха, все едно че ги е спряла тежка броня, и ездачите настъпваха неумолимо. След това се врязаха сред воините по речния бряг, мечовете засвяткаха и кървави гейзери бликнаха нагоре.