И чух силен, безумен смях, смях, който изпълни ума ми, изпълни цялата вселена, и демоните на Смъртта сееха гибел. Този път беше ред на майсирците да се огънат, да се обърнат и да побегнат. Но задните им редици спряха бягството, настъпи паника, мъжете захвърляха оръжията и бягаха, бягаха в пълен ужас и се озъртаха назад, макар да знаеха, че не бива да поглеждат безмилостно приближаващата се Смърт.
Смъртта — многото Смърти — продължаваха напред: не им стигаше това подгизнало от кръв поле. Мечовете им святкаха и смехът на Сайонджи закънтя още по-силно.
Нашите войници, уплашени почти колкото майсирците, настъпиха, натиснаха по моста, овладяха брега от двете страни на силоза и бяхме спасени.
Първият ескадрон препусна по двата моста. И тогава нов звук раздра сивите небеса, рев като на човек, изпаднал в бесен гняв. Въздухът се уплътни и ето, над селото препускаше майсирски воин, над петстотин стъпки висок. Съществото замахна с ръка и помете половината демони на Смъртта, и ревът се превърна в боен вик. Ръката на демона се стегна в шепа около един конник и от него се изтръгна пронизителен, женски писък. Воинът избиваше неумолимо и нашите бойци закрещяха от ужас не по-малко пронизително, отколкото майсирците.
Демонът видя конницата, пресегна се и щом ръката му надвисна над нея, конете зацвилиха и чудовищната шепа помете целия ескадрон — коне, офицери, войници — в река Анкър. Воинът-демон задири нова плячка, но изведнъж облещи очи, все едно че го бе поразило нещо, залитна назад и премаза стотици майсирци. Устата му зяпна, но не излезе никакъв звук; той замаха с ръце, сякаш се давеше.
Ръцете му стиснаха гърлото му и той се олюля. Гласът му се промени и стана провлечен, самият той стана нещо ужасно, нечовешко, не и маймунско дори, скулите му се ушириха и дълги остри зъби изникнаха от зейналата уста. Челюстта му се отпусна надолу и се удължи, лицето се проточи като стопен восък. Тялото му също се изкриви до неузнаваемост. Дланите му станаха като щипци и ръцете му се удължаваха и се смъкваха надолу. Очите му лъщяха като зелени пламъци. А после създанието се обърна срещу своите. Един удар се стовари върху една от селските улици и каменните сгради се пръснаха като гнило дърво. Паниката отново се разрази. Демонът на азаза избиваше, сееше ужас и смърт — все по своите. И чух победния вик на императора.
Демонът нададе последен вой и се смъкна на колене, стиснал главата си в смъртна агония. Костите ми се разтърсиха. После демонът изведнъж изчезна и остана само разрушеното село — и воините, които се опитваха да дадат отпор или се опитваха да побегнат.
Частите на Нуманция се изливаха по мостовете, задната линия на майсирците се разкъса и армията им се пръсна, отстъпи в паника и побягна назад, към свебите.
Бяхме спечелили велика победа, може би най-великата в историята на Нуманция.
Лицето на император Тенедос се беше изпънало в зла, нечовешка усмивка. Йонджи стоеше до него съвсем безизразен.
Цената беше ужасна. Реката надолу бе потъмняла от кръв, докъдето стигаше поглед, мостовете и островчетата бяха грамади от трупове. Улиците на селото бяха задръстени от мъртви майсирци и конницата газеше през тях след бягащите, и земята попиваше жадно още и още кръв.
Загубихме близо четиридесет хиляди, майсирците — два пъти повече, макар да не брояхме техните тела.
Бяхме спечелили велика победа. Но пред нас се простираше безкрайната пустош на свеби.
27.
Смърт в свебите
Сред нуманцийците, които загинаха при Сидор, имаше десетина домини, петима генерали и трима трибуни, сред които Нилт Сафдур, командирът на кавалерията, и зетят на императора Агуин Гуил.
Сафдур беше убит от ръката на демона, помела от моста водената от него кавалерия.
Гуил не се завърна толкова героично на Колелото — посекли го бяха в Сидор, обкръжен от телохранителите си. Един майсирец се оказал не толкова умрял, колкото изглеждало, и отвел със себе си още един нуманциец.
За мен смъртта на двамата не беше кой знае каква загуба за Нуманция. Най-пострадалият се оказа уж живият и здрав Мирус льо Балафре.