Срещнах го малко след битката, докато обикалях в тила да се уверя, че Алегрия е жива. Поздравих го за победата и продължих.
Алегрия не беше пострадала — Ърейските пиконосци я бяха пазили като писано яйце. Но беше пребледняла и измъчена и се зарекох да й осигуря прилично ядене, преди да продължим похода си, а и някое заклинание или лекарска отвара, за да се наспи добре.
Но лицето на Льо Балафре продължаваше да се връща в ума ми. Беше станало пепеляво, изпито и прословутия плам в очите го нямаше. Потърсих го при първа възможност, два дни след като изгорихме покойниците си и се отдалечихме от онази проклета от боговете костница Сидор. Не изглеждаше по-добре и го попитах какво е станало и да не би да го мъчи някоя от старите му рани.
— Не, Дамастес. Просто съм уморен.
— В гроба ще имаме достатъчно време за сън — пошегувах се грубо.
— Неведнъж ми е хрумвало това — отвърна той без усмивка.
Вече наистина се притесних. Цяла минута ми отне — самият аз бях не по-малко уморен, — докато измисля уж подходящите думи:
— Хайде бе, човек. Дълго време не си я виждал Нечия, затова е.
— Мисля, че тази липса започва тепърва.
Помъчих се да измисля друга шега, но не можах. Той кимна, опита се да се усмихне вяло и го помолих да ме извини, тъй като имам да свърша спешни неща. Чувствах се безпомощен, но не можех да държа ръката на всеки войник, дори да е толкова важен за мен като Мирус.
Императорът ме уведоми, че ще командвам кавалерията, наред с обичайните си задължения. Помоли ме аз да поведа марша и продължаваше да твърди, че не било никакво „отстъпление“. Отвърнах, че ще го направя, щом настоява. Но смятах, че Линърджис е по-подходящ за челото. Щях да служа по-добре на Нуманция, ако поемех тила, както досега.
Допусках, че майсирците ще тръгнат след нас и ще ни нападат при всяка възможност. Попитах го дали магията му показва друго. Тенедос ме погледна смутено и отвърна, че не може да види нищо. Това ме стъписа и той обясни:
— Не че имат толкова много големи магьосници. Азазът беше единственият, който можеше да ме притесни. Но тези техни Бойни магове са твърде много и изглежда, всеки от тях си има предпочитано заклинание за замъгляване на ума. Надвиеш едно и се появи друго. Надвиеш и него — дойде трето. Нямам толкова време, нито енергия. Тъй че твоето предположение къде са майсирците е не по-лошо от всяко друго — добави той с неохота.
Много лесно можех да приема заповедта му, защото щях да съм в авангарда и нямаше да гледам как войската ни изцежда кръвта си, докато пълзи напред. Но знаех къде е дългът ми и императорът явно го разбра, защото само изръмжа и каза, че мога да правя каквото поискам и че може би аз знам най-добре.
Не бяхме се отдалечили много от Сидор, когато негаретите се върнаха и започнаха отново да ни жилят по фланговете. Кръшкачите и конната охрана бяха лесна плячка както за тях, така и за групите за съпротива, които се увеличаваха с всеки ден. Патрулите донасяха за нещо много обезпокоително: селската съпротива се подсилваше с отделения редовна войска от майсирската армия. Пленници ни съобщиха, че крал Байран бил разпратил заповед за търсене на доброволци, нещо нечувано за армията им. Обещавал, че всеки, който се включи, след войната ще бъде освободен от всякакви дългове, включително и наследствени. Не беше стигнал чак до освобождаването на крепостниците, но почти.
Изругах наум, щом чух това, и си помислих, че Тенедос можеше да направи същото, а и повече.
Конете, теглещи впряговете ми, се изтощаваха, въпреки че за тях се полагаха не по-малко грижи, отколкото за ездитните на Червените пики. Опразнихме и изоставихме единия впряг, след като четири коня умряха — яли някакъв полузамръзнал прериен храст. Продължихме с дванайсет коня, едва тътрещи каляската, с която преди осем коня без усилие тичаха в галоп.
Зимата ставаше все по-тежка, а войната — все по-мрачна. Не взимахме пленници — нито можехме да ги пазим, нито да ги храним.
Майсирците бяха почти толкова брутални, но те все пак взимаха пленници. Щастливците обикновено се оказваха офицери, заявили, че могат да се откупят, но това ги спасяваше само ако се окажеха в ръцете на някой алчен негарет. Други ставаха роби и доколкото знам, все още се трудят като каторжници някъде в необятните свеби. Съдбата на трети бе много по-сурова. Негаретите бяха научили, че могат да продават за няколко медни монети пленени нуманцийци на селяците. Те издъхваха бавно и много мъчително, за забавление на цялото село.