— Какво е това?
— Носна кърпа.
Придърпах лицето й, видях колко е бледо и видях нещо още по-лошо. В ъгълчето на устата й имаше следа от кръв.
— Дай да я видя тази кърпа.
— Не!
— Покажи ми я, по дяволите!
Направи го с неохота. Беше мокра от кръв.
Призори я отведох при имперския керван, преди армията да е тръгнала. Личният лекар на императора я прегледа въпреки всичките й протести, че е съвсем здрава.
— Да — каза той с изкуствено безгрижен тон. — Не си първият случай. Сега ще ти смеся няколко билки и искам да пиеш чая три пъти на ден. Това ще пооблекчи кашлицата ти.
Тръгнах след него към впряга му.
— Какво е?
Той поклати глава.
— Не знам. Разпространява се вече от няколко дни. Първият случай, който забелязах, беше в онова селце, преди седмица.
Помъчих се да си спомня. Но помнех само битки.
— Онова с двата храма. И двата ти използвахме като лазарети за двата дни, в които престояхме там, преди трибун Линърджис да направи пробива.
Спомних си смътно.
— Тогава се появи.
— За колко време се оправя?
Лекарят захапа устната си и извърна очи.
— Попитах нещо!
— Съжалявам, трибун — не беше свикнал да го командват. — Не знам. Не ми остана време да проуча това. Времето ми беше запълнено с много по-спешни неща.
— Колко още може да се влоши?
Той огледа лагера — мръсния сняг, плътно загърналите се мъже, тъмното небе — накрая погледна и мен.
— Сигурен съм, че дамата ви ще се оправи. Пазете я да не напуска каляската и се погрижете да се храни добре. Има по-добри шансове от всеки друг.
Страхувах се да питам повече. Страхувах се, че знам отговора.
Продължавахме напред и по пътя ни се стелеха трупове като килим. Винаги бяха съблечени и вече ставаше обичайно някои от тях да са нарязани. Поканеше ли ме някой на храна при обиколките ми, гледах първо да разпитам за източника на месото в яденето. Но повечето не го правеха. Не можеха — просто нямаше достатъчно храна.
Дори и аз, най-висшият трибун в армията, огладнявах. Но не си струваше човек да се оплаче дори край огъня заради един-два дни гладуване: най-съчувствената реплика, която можеше да си спечели, беше „преял тлъст кучи син“.
Връщах се от един дълъг патрул, близо цяла седмица през режещия сняг, след като се бях опитвал да намеря проклетата от боговете майсирска армия, и едва не се разплаках, когато някой ми подаде почернял, полуопечен, полуизгорял картоф, който беше изровил от някаква нивичка и беше изпекъл на малкия огън. Стори ми се по-вкусен от пир с десетки блюда.
Някои от майсирските жени, тръгнали с войниците, оставаха с любовниците си, щом те паднеха. Други бързо си намираха нови. Един генерал например, който беше срещнал много красиво момиче в Джарра и го беше съблазнил. Тя глупаво беше тръгнала с него, при това не от страх, че сънародниците й ще я убият, когато си вземат града.
Когато генералът разбрал, че е забременяла, я хвърлил от каляската си и казал, че ако я види пак, ще я посече с меча. Мъжът, който ми разказа случката, твърдеше, че стояла край колоната вкаменена като статуя, със зяпнали в неверие очи и сълзите замръзвали по бузите й.
Ариергардът я намери след половин ден, свита на земята край пътя. Лицето й, с мъртви вече очи, продължаваше да се взира напред по пътя, към любимия й.
Първият знак за катастрофата беше пронизителното цвилене на предния ни кон, щом загуби равновесие на завоя. Дръпна впряга след себе си извън заледения път и каляската се плъзна след конете и се затъркаля надолу в дълбоката клисура.
Смятах на билото на хълма, по който се изкачвахме, да накарам да спрат каляската, да разседлая Бригсток, да го вържа отзад и да се шмугна вътре на топло. Снегът се усилваше и мечтаех за прегръдката на Алегрия и топлината около мен след няколко минути.
Но вместо това видях как грамадният дървен сандък с това, което бе най-скъпо на сърцето ми, се заобръща по стръмния каменист склон. Скочих от седлото и затичах надолу по заледените камънаци, кой знае как, без да падна. Каляската рухна в дъното на клисурата, пльосна в заледения поток и се закова на място, обърната на една страна. Тялото на единия кочияш се беше нанизало на един остър като шип заледен дървен ствол на брега, а другият лежеше премазан под самия фургон и пищеше. Докато стигна до него, писъците му секнаха.