Скочих върху каретата и дръпнах рязко вратата. Тя остана в ръцете ми. Вътре в тъмното одеялата се размърдаха и разрошената глава на Алегрия се показа.
— Жива ли съм? — попита тя и се задави в кашлица.
— Да. О, богове, да! — вмъкнах се вътре и я притиснах до себе си.
„Моля ви, богове — замолих се наум. — Назовете цената си, назовете жертвата. Но не позволявайте да умре. Моля ви. Рядко съм ви се молил, защото се боях, че ако ви потърся в добри времена, няма да ме чуете, когато нещата са лоши. Мен вземете, ако искате, само нека тя да оживее.“
Пиконосците ни помогнаха да измъкнем онова, което си струваше да се спаси, и да се изкатерим обратно горе.
Силният вятър удари Алегрия в лицето и тя потрепери.
— Колко е… хубаво да си навън — опита се да се усмихне. — В тази каляска беше толкова задушно. Е, тъкмо ще подишам малко.
Загледах се по пътя, без да я слушам, през силния сняг. Към нас скърцаше болнична кола и им махнах да спрат.
Коларят не ме позна в сивото ми връхно палто и отдавна очукания ми шлем и се сопна:
— Пълно е. Няма място. Нито за офицер, нито за редник.
Свалбард скочи пред конете и ги спря.
— За Първия трибун ще спреш, шибан кучи син!
— Сър! Извинете, сър. Какво ще заповядате? — изломоти мъжът.
— Изгубихме впряга си. Ще се намери ли място за дамата ми?
— Сър… тя е добре дошла, но няма къде да я наместим. Не ви излъгах, сър.
Знаеше, че мога да го убия, ако поискам, и никой нямаше да ме спре. Смъкна се от капрата и отвори вратата на ниския впряг. Потръпнах, щом ме лъхна вонята на съсирена кръв и гной. Шестима мъже се бяха натъпкали вътре и приличаше повече на ковчег, отколкото на нещо друго.
— Продължавайте, коларю — заповяда Алегрия. — По-здрава съм от всички, които карате. Мога да вървя пеш — и го опроверга веднага, щом поредният спазъм я преви на две.
— Я елате — каза един от мъжете вътре и се измъкна от колата. — Няма да се возя, а една знатна дама да ходи пеш — униформата му беше опърпана и беше навлякъл върху нея майсирско наметало, срязано на кръста, за да може да върви. Носеше знака на Седми гвардейски корпус, закачен на гърдите на наметалото. Левият му крак беше превързан. Той премести тежестта си на него, постара се да не примижи от болка, отново се опита и се усмихна измъчено.
— По дяволите, сър. Готов съм да се върна при ротата. Ако е останала рота, при която да се върна.
Знаех какво трябваше да заповядам, а не можех.
— Казах, тръгвайте, коларю — обади се пак Алегрия и коларят се качи на капрата.
— А вие… — каза тя и се обърна за гвардееца — прибирайте се вътре.
Но него го нямаше.
— Къде…
Свалбард посочи към завоя на пътя, където той вече се спускаше надолу към клисурата. Затичах и погледнах натам. Видях смътно през снега един мъж, който куцаше колкото му сила държи, далече от пътя и навътре в помръкващата свеби.
— Спри! — извиках след него.
Но той така и не се обърна, не погледна назад и след миг го изгубих във виелицата.
Така и не научих името му.
Подвижният лазарет, с болните, ранените и Алегрия, се превърна в част от формацията ни. Мъжете получиха силни церове от двама наши пиконосци, разбиращи малко от билки.
Тъкмо се бяхме спрели встрани от пътя, поставили бяхме в кръг фургоните, разположили бяхме постовете и се канехме да споделим жалките си запаси храна, когато ме намери вестоносецът на императора.
— Как смеят! — изрева императорът и удари с жезъла по платнената стена на шатрата, побеснял от гняв. — Страхливи, удрящи в гръб кучи синове! Проклятие! Как могат да предадат така страната си?
Многократно се беше опитвал да се свърже с Никиас с помощта на Зрящата купа, но без успех. Накрая беше успял да изпрати заклинание с помощта на седем от най-опитните от Братството. С тази сила най-сетне беше успял да се свърже с един от Братята в двореца. Те също се бяха опитвали да се свържат с него, но безуспешно, докато ясновидецът не се бе сетил да призове двете му сестри, Дални и Лех, защото „кръвта се привлича“, обясни ми Тенедос.
Новините и от двете страни бяха лоши. Имало беше опит за бунт. Водачите му бяха Скопас и Барту, бившите членове на Властта на Десетимата, за които Кутулу беше предупредил, подкрепени от същите онези барони, дошли при мен с брата на Маран Праен за помощ и одобрение за създаването на частна армия. Сега групата се водеше от лорд Дръмсеат и не беше по-вярна на Нуманция или императора, отколкото преди. Едва успях да сдържа гнева си. Трябваше да изпълня тогава заканата си и да арестувам кучите синове.