— Това е всичко!
Върнах се при коня си, яхнах го и тръгнахме отново към ариергарда. За първи път от толкова време чух радостни викове и смях зад гърба си.
Капитан Балк ми посочи един труп край пътя.
Беше на много едър мъж, някъде над петдесетте. Дясната му ръка беше ампутирана и превръзките се бяха смъкнали. Лицето му беше набръчкано и кораво, носеше знаци на дивизионен подофицер. Стар войник, но труповете на стари войници не бяха нещо необичайно. Тогава забелязах какво ми сочи Балк. Палтото на войника се беше разтворило и около корема на старши сержанта се виждаше увито знаме.
Подофицерът беше последният от своя дивизион и беше откъснал плата от пръта, за да се опита да го съхрани, да го върне в Нуманция.
Помислих си, че бягството ни от Кайт беше ужасно, но това бе още по-лошо. Беше бавната смърт на моята армия, на моя император и на моята страна.
Имаше войници, както и офицери, останали без своите части. Тенедос призова в щаба си всички останали без команди офицери, учреди Свещен ескадрон и им заповяда да се грижат само за едно и за нищо друго: за личната му безопасност.
Вече си имаше телохранители, но това поне даде на хората нещо, което да ангажира ума им до края на похода. За някои беше съвсем добре, но не и за други, които бяха дори извън обсега му.
Един от тях беше трибун Мирус льо Балафре. Кърти ми каза, че яздел с Дванадесети, без слуги, без охрана и друг персонал, като най-обикновен войник. Пратих един от офицерите ми да го намери и да го покани да се присъедини към щаба ми. Офицерът се върна и докладва, че не могъл да го намери.
Пратих други хора, но и те не можаха да намерят трибуна. Трябваше сам да го направя, да го измъкна настрана и да го сритам, за да му върна волята за живот. Но докато намеря време за това, ескадрона му го изпратили срещу отряд негарети.
Врагът се оказал по-силен, отколкото се очаквало — две цели роти, близо двеста души. Кавалеристите спрели, готови да отстъпят и да изчакат подкрепления.
Льо Балафре изревал нещо — бойния вик на отдавна разформирован полк според един, — пришпорил коня си и атакувал тези двеста души в пълен галоп. Те седели по седлата си смаяни от атаката на този безумец с вдигната сабя.
После той се врязал между тях и сабята засвяткала, настъпила бъркотия и го изгубили от очите си. След няколко секунди негаретите препуснали назад, все едно че бягат от цял полк. Оставили шестима души, загинали и издъхващи в снега.
До тях намерили проснато тялото на Льо Балафре, с над десет рани по него. Когато обърнали тялото, видели доволната усмивка на лицето му.
Спомних си какво каза, когато изгориха тялото на Мерша Петри: „Хубава смърт. Нашата смърт.“
Дано Сайонджи да го е дарила с най-голямата си награда и да го е освободила от дълга му на Колелото. Защото не мога да си представя, че някога ще се роди друг воин като него.
Този път поне денят беше ясен и пътят се изпъваше право напред през свебите. И да имаше наоколо негарети, тормозеха друга част от колоната. Ако не беше плътната, едва тътреща се маса от залитащи и издъхващи хора и пръсналите се на мили протежение трупове от двете страни на пътя, денят можеше дори да мине за приятен.
Бригсток залитна, рухна и ме затисна в снега. Помъчи се да стане, не успя и ме загледа с безкрайно тъжни очи.
Огледах развалината, в която се бе превърнал доскоро великолепният жребец — с изпъкнали ребра, проскубана грива и опашка, вчесвана много набързо и грубо. Сбруята, преди време изящна, от многоцветна кожа, беше напукана и прогнила. Очите му бяха помътнели, венците бяха потъмнели и подути. Той понечи да изцвили, но вместо това от устата му излезе жалко хриптене.
Трябваше да намеря някой интендант и да му го оставя, но не можех.
На четвърт миля встрани от пътя имаше малка долчинка; хванах юздите, вдигнах Бригсток и го поведох натам, лекичко, бавно. Долчинката беше само около петдесет стъпки дълга и снегът бе дълбок до кръста, но всичко, оставено тук, щеше да е скрито от пътя.
Бригсток влезе вътре след мен и остана покорно на място, все едно че знаеше какво ще последва.
Зарових в дисагите, намерих няколко бучки захар на дъното и го оставих да ги оближе от ръкавицата ми.
Задържах очите си върху неговите, за да не види какво вади дясната ми ръка; погалих го и нежно вдигнах главата му с лявата. Прерязах леко гърлото му с камата, дарена ми от Йонджи, и кръвта бликна.