— Канех се да ти вдигна малко духа. Но щом си способен на такива червясали остроумия, върви по дяволите. Мри, щом си решил. Колкото до мен, аз съм безсмъртен, в случай че още не си го разбрал.
Погледнах го изпод вежди и не можах да разбера още ли се опитва да се шегува, или е полудял.
— Внимавай. Боговете може да надават ухо.
— Едва ли — отвърна той сериозно. — Във всеки случай не и тези богове, дето ги е грижа за нас. Единствената, която би могла да слуша, е прехвалената от императора курва Сайонджи. А на кого му пука, след като тя бездруго нищо друго не смята да ни донесе освен зло?
А аз си мислех, че съм станал неверник.
— Внимавай — изсумтя Йонджи, застанал зад нас. — Ругатнята ти може да промени нещата.
— Към какво? Към по-лошо? — Линърджис се изсмя грубо, с дрезгавия смях на войник, забравил всякакъв страх и всякаква надежда. — Все едно, Дамастес, направи ми малката услуга да не умираш утре. Трибуните ни стават кът и се боя, че боклукът, който императорът ще повиши, ще е ужасна компания за пиене — Линърджис почти не пиеше. Усмихна се отново, потупа ме по гърба и забърза към коня си.
— Значи се мисли за безсмъртен — Йонджи изхъмка. — Защо пък не? Все някой трябваше да се окаже такъв, рано или късно.
— Какво мислиш? — попитах го, след като се огледах да не ни чуе някой.
— За кое? За плана на императора? Възможен е. Дори може да се каже, че е добър. Не че ми пука. Щото съм дошъл да се сбогуваме, нуманциецо.
— Хайде стига, Йонджи. Тези дрънканици са само за устата на улични шутове. Твърде хитър, лукав и двуличен си, за да умреш, поне в честен бой.
— Благодаря за комплимента, приятелю. Дано да си прав. Защото съм решил да зарежа армията.
— Какво?!
— Казах ти, много отдавна, в Саяна, когато ти беше легат, а аз — местен наемник, че искам да науча повече за ърейските жени и дали са по-интересни, когато имат избор в креватните занимания. Е, доволен съм. Разбрах, че са.
— Също така ти казах, че искам да науча повече за честта. Вече знам всичко по въпроса. И за обратната му страна — обърна се през рамо към императорската шатра и се изплю презрително. — Тъй че тая вечер си хвърлям лентата и зарязвам армията.
— Не можеш!
— Мога. Командата ми или е измряла, или е разхвърляна между други офицери, тъй че на никой не му пука дали ще си дера гърлото да раздавам заповеди, или ще си тикна палците в задника и ще се разкарам.
— Къде ще отидеш?
— В Кайт, много ясно. И се съмнявам, че ще се намери някой, било нуманциец или от онези псета от Майсир, който ще ме види изобщо или ще успее да ме спре — знаех, че за това е прав. — Тъй че дойдох да се сбогуваме и да ти благодаря за това, което можем да наречем „интересни времена“. Може отново да те видя някой ден от тая страна на Колелото, макар че се съмнявам.
— А сега ще ти направя две услуги — продължи той твърдо. — Първата ще е изненада, ще я разбереш, като му дойде времето. Втората изисква по-дълбок размисъл, тъй че представи си, че си някой мръсен свят човек с бълхи и необърсан задник, годен да мисли за велики неща и да казва на нас, простите селяни, какво значат те.
— Само бълхи и мръсен задник ми останаха — изсумтях в отговор.
— Тогава помисли по-дълбоко, отколкото досега. Помниш ли как преди време, когато моите разузнавачи бяха избити почти до крак при Дабормида, как дойдох пиян при теб и казах, че хората ми бяха пожертвани, а аз дори не знам защо?
Канех се да му се сопна, че това беше преди много трупове и кампании, но видях, че е убийствено сериозен.
— Да. Помня.
— Е, сега мисля, че вече знам отговора. И подозирам, че и ти можеш да се досетиш. Ще те улесня малко. Защо императорът настоя при Сидор да бъде пожертвана Гвардията на Варан? Нарече го „отвличащ ход“, но от какво отвличаше? Ние вече прехвърляхме реката и майсирците ни виждаха. Защо позволи да загинат, без да изпрати заклинание? Защо, като си помислиш, пусна преди всичко на щурм толкова малка част? Защо не изпрати с тях повече бойци?
— Още въпроси — той вдигна ръка да не го прекъсвам. — Защо направи Великото си заклинание едва когато гвардейците излязоха на моста? Когато вече загиваха? Е, мисля, че това е повече от достатъчно, така че ще ви оставя… А, и още нещо. Току-що ми хрумна. Помниш ли демона, който унищожи Чардън Шир?
Потръпнах. От всички ужаси, които бях видял, онова планинско четириръко зурлесто плашилище беше най-кошмарното.