— Обзалагам се, макар че няма да съм там да си прибера облога. Но ще видиш отново онзи демон. Не сега. Но по-късно. Когато всичко ще изглежда загубено. Е, сбогом, нуманциецо. И се пази.
И преди да успея да го задържа, да се опитам го разубедя, да му кажа каквото и да било, се шмугна покрай шатрата на императорската охрана. Тръгнах след него. Но вътре го нямаше, а след като я обиколих, нямаше го никъде.
Така си отиде Йонджи кайтецът, може би най-странният трибун на Нуманция.
Бях под завивките и се преструвах, че спя, както се полага на един спокоен и уверен командир, а всъщност се мъчех да затъпя ума си, мъчех се да не мисля за последните две години на безутешна скръб и болка.
А после дойде капитан Балк.
Новината се оказа толкова пагубна, колкото и стъписваща. Дванадесети тежка кавалерия беше изгубил връзка с ариергарда на петте Гвардейски корпуса и поддържащите им части, командван от Ерни, и бяха изпратили патрул. Нищо не намерили — позициите на Ерни били изоставени.
Беше тръгнал с цялата си войска, близо двайсет хиляди души, право на изток, към вражеските позиции. Ерни, както научих по-късно, яздел начело, с бяло знаме, и извикал, че се предава. Не знам как е подвел офицерите си, дали им е казал, че е получил имперска заповед да заеме позиции на изток преди разсъмване, или азазът се е намесил и е замъглил умовете на войниците ни.
Важното беше само, че между моя ариергард и останалата част от армията беше зейнала дупка. След няколко минути чух шумовете на започващата битка. Майсирците бяха открили празнината и атакуваха през нея. Измяната на Ерни щеше да унищожи всички ни.
Трябваше да предприема нещо, и то трябваше да бъде непредсказуемо. Хрумна ми едно решение, което в най-добрия случай щеше да означава, че за няколко дни ще сме съвсем сами в свебите, а в най-лошия… Но се отказах да мисля за това.
Пратих капитана, с моя шлем и с Червените пики, до Дванадесети тежка, със заповед да предприемат лъжлива атака срещу майсирците, уж че аз съм я повел, за да възстановим връзката с останалата армия.
Трябваше да нападат, докато не срещнат сериозна съпротива, след това да отстъпят към Седемнадесети, който трябваше да е на сборния пункт за нашите поддържащи части, закъсалите и изостанали в тила бойци и малкото цивилни, готови за труден поход, вместо робство или смърт. После цялата формация трябваше да продължи право на запад, далече от майсирците, далече от Осви, с Десети хусарски в челото.
Трябваше да възвием на север, след като се отскубнем от противника, да заобиколим на изток — североизток и да се свържем отново с армията ни при Осви. Ходът беше отчаян, но с по-добро не разполагахме.
Макар че повечето от тях бяха избити и че конете им едва можеха да тичат в тръс, Дванадесети тежка кавалерия се натресе в майсирците. Враговете се бяха втурнали напред с огромно ликуване, плячкосваха малкото, което можеше да се ограби, и се суетяха без строй, когато кавалерията ги удари. Те отстъпиха, удивени, че нуманцийците са способни да предприемат контраатака толкова бързо.
Докато се съвземат, Дванадесети се оттегли толкова бързо, колкото беше дошъл. Когато се върнеха при Седемнадесети, Пиконосците бяха готови за марш и колоната тръгна встрани от пътя, навътре в откритата свеби.
Беше тежко. Падаха изтощени хора и коне, цивилни коли не можеха да издържат напора и изпадналата в паника дрипава сган, вървяща с войската, награбваше каквото може да носи и се тътреше пеш.
Но не това бе най-лошото. Фургоните, пълни с болни и ранени, затъваха или се преобръщаха, докато се опитваха да преминат деретата, пресичащи пътя ни.
Заповедите ми бяха сурови: изоставяме кервана. Дори домин Биканер ме погледна стъписано, преди да отдаде чест и да се погрижи заповедта ми да се изпълни. Но за мен решението беше просто: или те падат в ръцете на майсирците, или всички ние. Няколко лечители пожелаха доброволно да останат с тях и макар да се възхитих на храбростта им и чувството им за дълг, не го позволих. Всеки от тях щеше да ни трябва в мъчителния поход. Мъже и не малко жени сипеха проклятия и пищяха, като виждаха как войниците режат поводите на конете, теглещи болничните коли, но гневът с нищо не можеше да им помогне. След час ги оставихме далече зад себе си, а с тях — честта и сърцата си. Но за никакво състрадание нямаше място в тази пустош.
Два часа по-късно — тъкмо се надявах, че хитростта ми е успяла — предните ни патрули донесоха за негарети. Изругах — ходът ни щеше да бъде проследен и съобщен на крал Байран и това щеше да му осигури достатъчно време да придвижи войски между нас и Осви. Но не можех да спра и заповядах на Десети да продължи напред.