В края на деня се събрахме, строени в новите формации.
— Добре — извиках пресипнало. — Вече почти приличате отново на войници — бяха брадясали и дрипави и воняха отдалече, но държаха оръжията си в готовност и бях уверен, че не са забравили как се борави с тях. — Вижте отново човека вляво от вас. Вече знаете името му. Другари сте в строя, все едно дали ви харесва, или не. И първата ми заповед е да се погрижите човекът до вас да оцелее, за да види Нуманция. Защото ако не остане жив, най-вероятно и вие няма да останете. Край вече с „аз да отърва кожата, а другото копеле да се гърчи“.
— В тази клоака всички сме заедно и всички ще се измъкнем от нея заедно — продължих. — Отново сме армия и отново сме воини. Край на тътрузенето и всеки лайнян майсирец да прави с нас каквото си ще. Отсега нататък ще ги бием, ако ни намерят, и ще ги накараме да съжалят, че изобщо са тръгнали по дирята ни. Познавате ме добре и знаете как им разбивах мутрите всеки път, когато ни удареха. Ако ни намерят сега, ще направим същото. Ще им потрошим пръстите и да ходят някъде другаде, да си търсят по-лесна плячка.
Замълчах и огледах редиците.
— Дотук с приказките. Сега — да започваме разходката.
Все още жадувах за смърт и забвение. Но още не. Първо трябваше да се опитам да прехвърля непроходимите планини. Най-вероятно щях да се проваля и всички щяхме да измрем — не вярвах, че хиляда войници могат да се справят по пътеката на контрабандистите.
Но нямаше да позволя да ме убият. По зла ирония усетих, че неволно се моля, празни думи, но все пак ги изричах наум, молитви към Вачан, моя бог-маймуна на мъдростта, и към Танис, молех ги за дара на живота.
На два пъти се бях вричал във вярност на Сайонджи, след като Тенедос ме върна от огъня и след смъртта на Алегрия, а сега се опитвах упорито да се отрека от клетвите си.
Богинята едва ли ме смяташе за луд фанатик, помислих си и ме досмеша. Смехът ме накара да се почувствам малко по-жив и да се измъкна от скръбта, в която се бях загърнал.
Спомних си отново за прорицанието на онзи магьосник при раждането ми и се помолих: достатъчно ме изтерза тигърът, мой ред е пак да го яхна и дано да продължи нишката на живота ми. Поне още малко.
Наредих на сержантите и офицерите непрекъснато да обикалят по редиците и да реват никой да не спира, както винаги, но с една добавка — да покажат, че заслужават сержантските си знаци и офицерските пояси. Те ругаеха всеки боец, който изпуснеше оръжието си, но ако не можеше да го вдигне, го носеха вместо него, докато посъбере сили. Ако паднеше, караха двама от приятелите му да го подхванат под мишниците и да продължат.
Който не го правеше или сметнеше, че думите ми са празни като вятъра… още първия ден разжалвах седем офицери и тринайсет сержанти в редници.
Сравнено със скоростта, която бях постигнал с Бакр и неговите негарети, направо пълзяхме. Но все пак се движехме и с всеки ден се отдалечавахме от армията на Байран.
Помолих двама от Братството да се опитат да се свържат със заклинание с другите магьосници в армията ни. Тъкмо бяха надраскали фигури в снега за символите си и бяха запалили някакви треви, когато единият извика уплашено, бързо заличи фигурите и промълви:
— Той е там някъде. Някой. Някой ни търси.
Повече не се и опитахме да се свържем с императора.
Боецът беше паднал на колене и стенеше. Развиках се и го принудих да се вдигне, а той заплака:
— Моля ви, трибуне. Моля ви, оставете ме да умра.
— Ще те оставя, скапаняк. Но в Нуманция. Не тук. Ставай, говно такова! Нищо чудно, че си паднал, задник! Оная курветина майка ти не ти е дала сърце, нали! Нито татенцето ти, сводникът! — заревах в лицето му.
Мъжът побесня, очите му блеснаха от гняв и посегна да ме удари.
— Слабичко! Хайде, пробвай отново! — изръмжах му. Посегна отново и този път се оставих да ме удари по гърдите.
— И бебета са ме удряли по-силно — изсмях му се и продължих.
Изпсува ме и прикрих усмивката си. Можеше и да се справи през планината, ако не за друго, то само за да ме убие.
Умряха последните ни два коня и ги насякохме за котлите. Два коня и един чувал корени, изровени от замръзналата пръст, за да нахранят хиляда души.
Стигнахме до голямата река и Айса бе на наша страна, защото се оказа здраво замръзнала. Прехвърлихме я бързо.
Друго чудо — един от съгледвачите намери плитък ръкав и в него — три от големите мустакати злобни на вид риби, изглежда, заспали. Изровихме дупка в леда, заудряха вътре с копия и рибите се замятаха от болка. Но докато кършеха ледената кора, в гърбовете им се забиха стрели и имахме прясна храна.
Две бяха близо двайсет стъпки дълги, третата — почти трийсет и ги излапахме алчно, полуопечени и дори сурови. Намерихме още риби близо до брега, счупихме леда и избихме и тях.
Ядохме няколко пъти, достатъчно, за да се сгреят всички. Може все пак бе възможно да се оцелее в тази пустош.
И сега умираха хора, но не толкова често. Носехме телата на мъртвите до поредния нощен бивак и маговете ни изричаха думите и се опитваха да призоват огъня. Твърде често не успяваха и се налагаше да ги погребем под каменни грамади. Но все пак беше по-добре, отколкото да ги оставим да лежат където паднат. И нямаше повече канибализъм.