Друго чудо — един от съгледвачите намери плитък ръкав и в него — три от големите мустакати злобни на вид риби, изглежда, заспали. Изровихме дупка в леда, заудряха вътре с копия и рибите се замятаха от болка. Но докато кършеха ледената кора, в гърбовете им се забиха стрели и имахме прясна храна.
Две бяха близо двайсет стъпки дълги, третата — почти трийсет и ги излапахме алчно, полуопечени и дори сурови. Намерихме още риби близо до брега, счупихме леда и избихме и тях.
Ядохме няколко пъти, достатъчно, за да се сгреят всички. Може все пак бе възможно да се оцелее в тази пустош.
И сега умираха хора, но не толкова често. Носехме телата на мъртвите до поредния нощен бивак и маговете ни изричаха думите и се опитваха да призоват огъня. Твърде често не успяваха и се налагаше да ги погребем под каменни грамади. Но все пак беше по-добре, отколкото да ги оставим да лежат където паднат. И нямаше повече канибализъм.
Околността вече изглеждаше смътно позната и ми се стори, че времето става малко по-меко. Стигнали бяхме до мястото, където лагеруваха негаретите. Все едно че беше преди сто години. Спомних си колко вкусно беше месото на онази антилопа, която убихме тогава, и ако Айса наистина беше на наша страна, може би щяхме да намерим тук зимуващ дивеч — голяма работа, ако е поизмършавял. Можеше да ощавим грубо кожите и това щеше да ни осигури топли наметала и превръзки за краката в суровите планински проходи. Пуснах съгледвачите далече напред, за да видят дивеча, преди той да ни е видял.
Намерихме по-добра храна, отколкото се надявах. Съгледвачите ни съобщиха за седемдесет черни кръгли шатри в една голяма падина: негарети.
Магьосниците ми не засякоха магически прегради, тъй че негаретите не се пазеха, изобщо не допускаха, че толкова навътре в свебите може да се появи враг. Изпратих Ърейските пиконосци да ги заобиколят отстрани и след това да ги атакуват отзад.
Накарах бившите разузнавачи с бойци, които те изберат, и спешените хусари да продължат напред като главна атакуваща сила, а останалите спрях, под охраната от Тежката кавалерия.
От допълзелите по-близо съгледвачи разбрах, че лагерът е пълен с жени и деца, оставени безопасно назад, докато мъжете им гонят чужденците.
Имаше само няколко поста, все хлапета, и бързо бяха обезвредени. Изсипахме се с бойни викове от височините около лагера.
Негаретските жени и дори деца наизскачаха от шатрите кой с каквото оръжие намери — мечове, ножове и тояги. Биеха се храбро, но ги превъзхождахме многократно. Заотстъпваха покрай шатрите си и Ърейските пиконосци ги подхванаха отзад.
Някои побягнаха в свебите, други се опитаха да се бранят и бяха избити или обезоръжени.
Един от бойците посегна на жена, тя го събори и го зарита. Офицерите и подофицерите си съдраха гърлата заедно с мен и жаждата за кръв и насилие позамря. Малко. Преди отново да се надигне, върнахме с бой и ритници хората в строя и започнахме систематично плячкосване на лагера, по отделения, защото човек е по-склонен към убийство и изнасилване, когато е сам, отколкото с другарите си и под здравия контрол на командира.
Прибрахме храна, пиене, оръжия, дебели дрехи, всички ботуши, които можеха да станат на някого, одеяла, чулове и коне. Поисках котлите, халатите за спане и шатрите, които можеха да се смаляват с магия, но една от жените отвърна, че невраидите били на бой и никой не знаел как се прави магията. Лъжеше, разбира се, но какво можех да направя? Да подложа нея или някой друг на изтезание?
Почти се беше стъмнило, когато заповядах да продължим напред. Можехме, трябваше да останем за нощта на топло в шатрите. Но се съмнявах, че ще можем да задържим някой да не посегне на вражеска жена, особено от толкова омразните негарети. Не че нямах или нямам войнишки грехове. Бяхме им оставили шатри и котли. Но какво можеха да сготвят в тях? И как щяха да си уловят дивеч? Но не се поддадох на съжалението повече, отколкото при изоставянето на болните ни.
Колкото за утеха, казах си, че жените и децата на джедаз Бакр и неговите негарети не бяха в този лагер. Не че щеше да е по-различно, ако бяха.
Равнините станаха хълмове и високите планини се приближиха, като тъмни сенки зад облаците. Времето стана по-топло и валеше непрестанно. Реките бяха пълноводни и прехвърлянето им ни затрудняваше.
Един ден стигнахме на поляна, която като че ли ми беше позната — тъкмо тук ме бяха очаквали мъжете в черните брони. А и да не беше тя, мястото бе съвсем подходящо да обявя, че сме прехвърлили границата. Майсир беше зад нас. Достигнали бяхме Пограничните земи, отдавна присвоени от Нуманция.