Закънтяха радостни викове и заповядах допълнителна дажба от негаретското зърно — смилахме го и го разбърквахме с вряла вода.
Смълчаните планински подножия се издигаха над нас.
Изкачването продължаваше безкрайно. Отново затънахме в снегове, но това не ни притесняваше много, защото снегът означаваше, че сме по-далече от Майсир и по-близо до родината.
Започна буря и намерихме подслон в една клисура за… ден? Седмица. Времето нищо не значеше в околната сивота. Измършавелите негаретски коне не можеха да продължат, заклахме ги и ги насякохме. Повечето месо замразихме, но разреших да си направим голям пир.
Скоро щеше да ни остане само студът и споменът за този пир щеше да ни сгрява.
Бурята затихна и продължихме нагоре.
Сгрявахме вода в канчета и паници, разбърквахме я със смляното зърно и ядяхме в движение. Пътят се стесни, с високи канари от едната страна и зейнала пропаст от другата. Отново започнаха да умират хора, най-вече от студ или от глупаво падане, което нямаше да ги сполети, ако имаха достатъчно сила.
Понякога, докато се мъчеха да се хванат за нещо, ръцете се вкопчваха в нечий крак и в бялата бездна с писък политаха двама.
Стигнахме превала, заслизахме и отново се изпълнихме с надежда. Бях по-щастлив от всички, защото на тръгване бях сигурен, че нито един войник няма да се справи с прехода. Сбъркал бях и се заклех никога да не забравя този триумф на духа. Хората, водени както трябва или водени от собствените си воля и сърце, могат да щурмуват и небесата.
Денят минаваше просто. Събуждаш се разтреперан от полусъня, в който си изкарал мразовитата нощ. Оглеждаш се дано някой наоколо да е намерил достатъчно дърва за огън, за да можеш да си стопиш снежна вода за „чай“. Вдигаш торбата и оръжието си и отново започваш тътренето, един крак пред другия, все напред и напред, всмукваш въздуха и не се оставяш да паднеш, още една стъпка и още една, и още една. Когато малко преди да се стъмни сержантът изреве за спиране, ядеш каквито там трохи са останали на теб и другарите ти, или каквото се раздаде. Опитваш се да намериш заслон против вятъра, близо до някой огън, ако си късметлия, разпъваш каквото имаш — одеяло или платнище — и потъваш в пълната с кошмари дрямка. Събуждаш се от нечий ритник, че ти е време за наряд или да поддържаш огъня, и се молиш да се съмне. И така — всеки ден, безкрай.
По този гибелен път имах време да поразровя миналото и след това да направя нещо, в което никак не се чувствах уверен: да помисля. Да помисля кой съм и защо съм, и хладнокръвно да преценя безкрайните злини от Кальо до настоящия момент. Всевъзможните бедствия бяха станали нещо постоянно, откакто помогнах на император Тенедос да завладее трона.
Не можех да повярвам, че сме тръгнали срещу естествения ред на нещата, когато свалихме онези суетни глупци от Властта на Десетимата. Но защо оттогава всичко беше безкраен низ от трагедии?
Най-силният спомен, който непрекъснато се връщаше в ума ми, колкото и да се мъчех да го потисна, беше за въпросите на Йонджи, преди да изчезне. Макар и с нежелание, размислях над язвителните намеци на кайтеца, тъй като нямаше какво друго да отвлече ума ми — освен мръсния сняг, през който газех, и свирепия вятър в гърба ми.
И изведнъж отговорът се проясни — отговор, който трябваше да е очевиден. Доказателството се открои само — неща, за които Йонджи явно се беше досетил.
Започнах с нощта, в която императорът ме беше изкусил да пожелая доброволно да вляза в крепостта на Чардън Шир, нощта със стъкленицата с отвара, когато бяха изречени словата, които извлякоха онзи кошмарен демон от огнения пъкъл под земята.
Тенедос беше казал, че за да подейства заклинанието, силите, с които се е свързал, са поискали някой, когото обича, доброволно да извърши огромна услуга, която би могла да струва живота му. Имаше предвид мен, разбира се, и аз, разбира се, пожелах.
Но имаше и нещо повече. Беше казал, че „силата“, която си мислех, че е същият демон от планинските недра, има и друга цена. И думите му се върнаха съвсем отчетливо в паметта ми: „Не можеш да питаш каква е тази цена. Но е ужасна. За щастие, няма да се наложи да се плати скоро.“
Цена? Жертва? Думата сама изникна в ума ми. Беше ужасно. Мислите ми бяха измяна на страната, на която служех.
Не, напомних си веднага. Моята вътрешна клетва, клетвата на гордите ми предци, беше пред Нуманция. А клетвата, която бях изрекъл, бе към император Тенедос. Значи изменях на него.