Върнах се на въпросите на Йонджи.
Наистина, защо Тенедос беше изчакал толкова дълго, преди да направи заклинанието, от което дърветата оживяха и започнаха да душат враговете ни при Дабормида? Да изчака, докато тежките конни части и ударните части на Йонджи пролеят кръвта си срещу калийската отбрана?
Дали хвърлянето на онова заклинание също бе имало цена? „Разбира се — презрително отвърна умът ми. — Що за дълг би си навлякъл според теб човек, който с такава охота приема да бъде васал на Сайонджи Унищожителката?“
Спомних си разговора, който бях провел в Полиситара, в килията на учения маг Аримонди Хами, и неговите думи също се върнаха съвсем точно. Като приятел на мага на Чардън Шир Микаел Янтлус, Хами ме беше попитал дали според мен някой би могъл да заплати достатъчно висока цена, за да призове демона, който унищожи Янтлус, Шир и цитаделата на планинския връх.
Спомних си също как се бях опитал да попитам императора за намека на Хами и ми бе забранено да споменавам повече този въпрос. Наистина имаше цена, която императорът не можеше да обсъжда дори с най-близкия си човек.
Цена… Спомних си колко изнервен беше императорът от това, че войната се бавеше, и после — внезапната и необяснима епидемия, появила се в Хермонаса, която умори половин милион души и изчезна също толкова внезапно, колкото бе дошла.
Кръв. Можеше ли кръвта — достатъчно кръв — да задоволи един демон, да го накара да направи всичко за онзи, който го е призовал? Дали не беше точно това голямата тайна на Лайш Тенедос, извод, до който беше стигнал в дългите си скитания и проучвания, в беседи с тъмни мъдреци?
Ако заклинанията му изискваха кръв, означаваше ли това, че трябва да е готов да пожертва всичко, включително собствената си армия, заради някаква си победа? Да засити планинския демон? Или да засити самата Сайонджи?
Длъжен ли беше императорът непрекъснато да принася кръвни жертви на тъмната Унищожителка, за да съхрани магическата си сила и власт?
Йонджи ме беше предупредил, след като Тенедос отхвърли идеята ни да освободи от крепостничество майсирските селяни.
Но защо бяха всички тези бедствия тогава? След всичката тази смърт, след погрома в Майсир, не трябваше ли богинята да е доволна от своя слуга?
Гласът на Йонджи отново се върна в паметта ми: Тенедос отхвърли хаоса, не позволи селяците да развихрят гнева си срещу своите господари и Сайонджи го изостави. Едно такова кръвопролитие за нея щеше да е добре дошло, разбира се, но също както пияницата ти благодари за първата чаша, с която си го черпил, а след това започва да мисли, че му се полага, така и богинята на разрушението искаше все повече и повече: пълен хаос и ръката на всеки смъртен да посегне на онзи, който е над него.
Дали Тенедос се мъчеше да си върне покровителството й? Или бе отишъл още по-далече? Дали мощта му вече не се основаваше изцяло на кръв и погроми?
А аз бях положил клетва, клетва да му помагам във всяко начинание, напомни ми с ирония умът ми. Означаваше ли това, че трябва да му помогна да унищожи Нуманция, ако се стигне дотам?
Слава на Айрису, че в този момент ме потърси домин Биканер, с неотложен проблем, тъй че не бях принуден да си отговарям на последния въпрос. Засега.
Вече се движехме по-бързо, защото слизахме надолу, и се кълна, че надушвах благодатната топлина на Нуманция. Но близо третина от хората, тръгнали с мен от Осви, бяха измрели.
Загледах се надолу към огромния храм и селцето, в което ни нахраниха и подслониха и където ни дадоха зебута. Спомних си за младия оракул, облечен в тънък летен халат в зимния сняг, и за гатанката, която ми беше казал. Спомних си също така за страха и омразата на Йонджи и се зачудих какви ли демонични проклятия може да се изсипят върху нас, шестстотинте души, които със сигурност нямаше да сме добре дошли.
Но нямаше избор и продължих напред, със Свалбард и Кърти от двете ми страни. Мъчех се да измисля подходящите думи, които можеха да ни осигурят безопасно преминаване.
Но нямах нужда от думи и молби. На идване храмът беше мрачен и застрашителен. Сега сияеше, окъпан в ярки светлини, и към мен се носеше нежна музика. Пред него се беше появило широко каменно стълбище с приказни зверове по балюстрадите, а най-горе — огромни каменни порти. Сигурно бях потръпнал от страх, когато Йонджи изръмжа колко мразел тези селяни, техния храм и най-вече „онези, които си имат някакво богче да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство“. Спомних си също така как ми каза, че трима от хората му, всички ранени, били прогонени от бащата на оракула.