Щом се приближих, портите се отвориха и реших, че не може да са от камък и да се отварят толкова бързо. От тях излезе мъж — едър, стар, брадат, но с все още черна, дълга до кръста коса, развявана като коприна от вятъра. Стори ми се, че го познавам, но беше невъзможно.
— Добре си дошъл със своите войници, нуманциецо.
Поклоних се.
— Благодаря ви. Но сме много повече от трима.
— Знам. Преброих ви, докато минавахте през ледника. Петстотин деветдесет и трима воини, жени и деца.
— Прав сте — отвърнах, като едва прикрих изумлението си. — Приемаме с благодарност. Молим ви само за подслон за нощуване и може би за място, където да си приготвим вечерята, и ще продължим на разсъмване, без да притесняваме никого.
— Каня ви и щях да съм лош домакин, ако не се бях подготвил да нахраня гостите си. Повикайте войската си, моля.
Кимнах на Кърти, той отдаде чест и затича надолу по стълбите. Старецът огледа двама ни със Свалбард.
— Вашият спътник навярно таи подозрения за намеренията ми, макар че е трудно да си представим как един човек би могъл да навреди на толкова много войници, които водите. Нали така, о, велики Свалбард?
Едрият воин се сепна и ме погледна уплашено, но се стегна.
— Не и ако е магьосник като тебе. Знам че си магьосник, щом ми знаеш името и разни таквиз…
Мъжът го гледаше сериозно.
— Сигурно е възможно. Ако наистина бях чудотворец. Можете да си поставите стража, ако пожелаете, а онези двамата с вас, които се учат на магия, макар и да не са съвсем чародеи, могат да си поставят каквито заклинания искат. За мен е без значение.
— Не виждам смисъл от стража — отвърнах. — Вие все пак сте магьосник и щом смятате моите двама за нищожни чираци, значи бездруго сме във вашата власт. Предпочитам хората ми да се скрият от лошото време. Ако имате зли помисли, поне да умрем заедно. И на топло.
Естествено нямах намерение да се оставим изцяло в ръцете на този човек. Но това не беше причина да не го оставя да си мисли, че съм беззащитен.
— Доверието ви е голяма чест за мен. Вие и хората ви ще получите не само топлина. Влезте, моля.
— Благодаря ви — поклоних се отново. — Аз съм Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, главнокомандващ…
— Знам кой сте — прекъсна ме старият мъж. — И знам коя е армията ви. Всичко знам за нея. Хайде, да влезем — не благоволи да каже името си.
Погледнах надолу, видях, че хората ми идват — по-скоро крушенци, отколкото войска — и пристъпих вътре, без да изпитам страх. Пътьом докоснах вратите. Бяха от най-тежък камък.
Храмът се оказа много по-голям, отколкото си представях: продължаваше много етажи под земята, с каменни стъпала, виещи се надолу и надолу. Имаше етажи само с малки килии за един човек, може би хиляди, и тях ни предложиха за спални. Във всяка имаше светилник и сламеник и всички бяха безукорно чисти, но миришеха на старо, явно не бяха използвани от много отдавна.
— За вашите монаси ли са били? — попитах.
— Може и така да ги наречем — отвърна ми домакинът ни.
— Колко души живеят сега тук?
Мъжът се усмихна, но си замълча. Прикани хората ми да си оставят оръжията, торбите и останалия багаж в килиите, освен ако не ги е страх, и да слязат още един етаж надолу. Там имало две врати. Мъжете да минели през лявата, а няколкото жени — вдясно. И добави, че чистият човек е още по-гладен.
Тези помещения бяха с високи тавани, от здрав камък и имаше стаи за преобличане с каменни пейки, където оставихме дрехите си, и една голяма стая с каменни вани, дълбоки четири стъпки и двайсет стъпки дълги. Щом се съблякох, кожата ми пламна, както винаги, когато вляза вътре, след като дълго време съм бил на открито. Топнах се в една от ваните и се оставих да ме облее бълбукащата гореща вода. Сапун нямаше, но имаше парчета пясъчник, с които да се изтъркаме.
Прокарах пръсти през косата и брадата си, за да ги среша, но без особен успех. Късаха се сплетени на валма косми и ми напомниха отново колко съм се състарил.
Ако не беше виещият ми от глад стомах, можех да прекарам остатъка от живота си в тази каменна вана, но се измъкнах насила.