На връщане към съблекалнята ме лъхна горещ благоуханен въздух и ме изсуши. Неволно се зачесах — познат навик, докато не осъзная, че нищо не ме хапе и че просто съм чист.
Още по-голямо беше чудото, станало с дрехите ни. Засрамени от дрипите си, се бяхме постарали да ги сдиплим спретнато, докато се събличахме. Сега бяха сгънати, все едно че с тях се беше занимавала перачка, и наистина като че ли някоя невидима го беше направила, защото бяха чисти, разпраното не само че беше закърпено, но тъканта беше съединена без никакъв шев. Пак си бяха оцапани, но поне нямаха въшки.
Облякохме се и се заизкачвахме по стълбището. Жените се изсипаха от своето отделение и се присъединиха към нас, като бъбреха весело.
Влязохме в огромна трапезария, с маси и пейки от тежко дърво. Масите бяха отрупани с големи месингови купи, пълни с храна. Втурнахме се към тях, без да мислим за строй и за чинове.
Щом насядахме, домакинът ни влезе. Овладяхме се и замълчахме — очаквахме, че ще последва някаква молитва.
— Заповядайте — подкани ни той. — Боговете презират гладните хора.
Не ни трябваха повече покани. Имаше ориз с най-пикантни нуманцийски подправки, каквито не бяхме вкусвали, откакто напуснахме отечеството си, залят с топено масло, парчета патладжан, изпържени в разбити яйца, леща, толкова лютива, че сълзи рукнаха от очите ни, пресни домати със запечено биволско сирене; оризов десерт с манго, кокосови орехи и всевъзможни видове билков чай.
Свалбард се наведе към мен.
— Чудя се колко ли време трябва да научиш един демон да готви?
Брадатият ни домакин очевидно имаше свръхестествен слух, защото се усмихна широко.
— Все още сте подозрителен. Нека да ви попитам нещо. Какво според вас са демоните?
Свалбард се намръщи.
— Зло. Духове, които искат да ти навредят.
— Но тези същества, от които се безпокоите, ще ви нахранят. Значи не може да са демони.
— Отрова — не отстъпи Свалбард.
— Отрова? В такъв случай ще умрете. Ще умрете благородно, опълчвайки се на зли сили, което ще ви изпрати на Колелото, не съм ли прав? Тъй като деянието им ще ви направи добро, не биха могли да са демони, защото демоните са неспособни да вършат добро, според вашето определение.
— Думи! — изсумтя Свалбард и потърси място, където да се изплюе, но не намери и зарови нос в храната си.
Старият мъж отново се усмихна и тръгна между редиците маси като най-чудесният селски ханджия.
Може би съм сънувал, но не мисля. Като че ли се събудих и излязох от килията си в коридора. Светилниците, които пламтяха ярко на излизане от трапезарията, сега едва примигваха. Часовите бавно обикаляха в двата края, мъчейки се да не заспят. Никой не ме видя.
Знаех точно къде да отида. Тръгнах нагоре по стълбището към главния етаж и продължих уверено по някакъв коридор, чийто таван се губеше в сумрака. Имаше малка врата и след това се озовах в средата на храма, огромна многостенна зала с ярки копринени пана по стените. Но нямаше идоли, нито изображения на богове или пейки за поклонници, нито олтар.
В центъра на залата седеше старецът, скръстил крака върху пурпурна червена възглавница. Пред него имаше кръгла сламена рогозка. Коленичих непохватно на нея. Той ме погледна кротко, с очакване.
— Защо ни приехте толкова гостоприемно? — попитах направо.
— Защо не? Ако не бях го сторил, щяхте да се опитате да вземете каквото ви е нужно от селяните ми, а се чувствам задължен към тях.
— Кой сте вие? Техният жрец? Техният крал?
— Нито едно от тези неща. Всичко.
— На кой бог — или богове — служите?
— На никой. На всички.
— Миналия път, когато минах оттук, имаше един младеж. Нарече се оракул.
— И е точно това. Той е мой син.
— Защо не го видяхме?
— Не се съгласи с начина, по който трябваше да ви посрещнем. Реших да се наложа.
— Какво щеше да направи той?
— Не е нужно да знаеш. Но нямаше да е най-доброто. Той е млад и има много да се учи.
— Той ми каза една гатанка.
— Знам — отвърна старецът и я цитира точно: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“ Прав ли съм?
— Да.
— Гатанката имаше продължение. „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“ Вече можеш ли да отговориш на някой от въпросите й?