Можех, въпреки че умът ми се мъчеше да го отхвърли:
Богът, комуто служех… Айса, богът на войната. Или може би Айрису.
Богинята, от която се боях… Сайонджи очевидно. Но ако не се боях от нея, то тогава:
Моят враг, онзи, който се стреми към повече, иска да стане бог?
Можеше да е само един.
Лайш Тенедос.
Императорът.
Кралят-демон.
Ако това беше вярно, то той нито можеше, нито щеше да ме възнагради с каквото и да било, защото демоните никога не дават повече, отколкото са длъжни, а му се бях заклел във вярност и преданост по своя воля.
Нещата, които ми беше давал в миналото — богатства, титли, власт — всички тези неща още повече ме бяха обвързали към него, принудили ме бяха да му служа още по-добре, да му бъда още по-верен.
Да, имах отговора на гатанката. Но можех ли да го кажа на този човек? Не. Никога. Той чакаше. На устните му се появи усмивка и се стопи, и той кимна, все едно че беше чул някой — мен? — да говори и беше одобрил думите му.
— Добре. Великолепно. Сега, след като толкова много изстрада, може би ще пожелаеш и аз да ти дам нещо.
— А защо?
Старецът сви рамене.
— Защото ме забавлява. Защото съм длъжен. Има ли значение?
— Всъщност не.
— Добре тогава. Разбира се, предвид това, което съм, може би демон, както се бои твоят Свалбард, ще го кажа с поредната гатанка.
— Естествено.
Двамата се засмяхме и звукът отекна в огромната зала. Вече си го спомних, него и огромния леопард, които ни гледаха, докато се катерехме нагоре към Майсир, преди толкова време.
— Ти беше момчето, яхнало тигъра — каза той и замълча, като видя стъписването ми. Понечих да отворя уста и да изломотя въпрос, но осъзнах, че няма да ми отговори, нямаше да ми обясни откъде може да знае какво е казал един заклинател от джунглата на родителите ми, когато съм се родил. — Сега тигърът се е обърнал срещу теб. Изпитваш голяма болка и ще те сполети още по-голяма. Но нишката на живота ти продължава… Благодеянието, което ти правя, е да ти кажа, че ще продължиш много по-дълго, отколкото мислиш сега или ще мислиш скоро. Някъде оттук насетне твоята нишка ще промени цвета си. Навярно цветът, който усещам, има някакъв смисъл за теб. Той е яркожълт и сега е от коприна.
Жълто? Коприна?
— Въжето за душене на товиетите — изръмжах.
— Знам за тях — отвърна старецът.
— Те се опитаха да ме убият няколко пъти. Аз съм им заклет враг.
— Така е. Но всичко се променя. Онзи, комуто служиш например, може да стане най-жестокият ти враг. Защо злото да не може да се окаже добро, щом възприеманото като добро може да е зло? — старецът се надигна. — Мисля, че задоволих и дълга си, и чувството си за хумор, като те обърках още повече, също като сина ми. Спи хубаво и дълго.
И си тръгна. Залата беше огромна, но той все пак си отиваше от мен цяла вечност, ставаше все по-малък и по-малък, все едно че беше дълга няколко мили.
Отново бях в килията си, грубият сламеник триеше голото ми рамо; после отново заспах.
Събудих се все едно, че бях спал векове — свеж, жаден за живот, въпреки че когато сънят ми, ако наистина беше сън, се върна в ума ми, потръпнах. Не знаех какво да мисля. Но нямах време да мисля, защото ме чакаше много работа.
Хората бяха радостни и шумни, тичаха по коридорите като палави ученици. Строихме се пред храма и затърсих с очи човека, който толкова щедро ни беше приютил.
Виковете ми отекваха в камъка, викове без отговор. Накрая се предадох и тръгнахме.
Беше светло, ясно и от низините духаше топъл вятър. Поехме надолу, без да се обръщаме.
Бяхме в своята родина, в Нуманция, в най-красивите й от всички познати земи: в Ърей.
29.
Камбиасо
Ърей беше някога страна на ярки цветя, израсли около сини езера, страна на мрамор и злато, на смях и любов. Навлизахме сред пламъци, смърт и разруха. Армиите на нощта вече бяха минали оттук и бяха оставили след себе си черни пепелища и пустош.
Още несъвзели се от ужаса селяни ни разказаха, че нуманцийската армия се изтътрила от прохода Сулем и алчните орди на Майсир я следвали плътно. Майсирският крал и дворцовият маг казали на поданиците, че Нуманция е тяхна и могат да правят с нея каквото пожелаят. Разказите за жестокости късаха сърцето и бяха неописуемо много. Но докато кипях от гняв и отвращение, по-хладнокръвната част от мен ми напомни, че и ние не бяхме по-добри като нашественици в Майсир. Какво друго можеше да се очаква?