Слезе от коня и извади от багажа си една много тънка кама, чието острие блестеше като сребро, а дръжката беше от злато.
— Бих искала да опитам нещо, което не съм правила досега.
Опря острието до челото си, после — до сърцето. Отиде до тялото на легат Айли, докосна върха на камата до кървавата рана в гърдите му и се върна при багажа си. Извади намотка конец, който блесна като златен на светлината на гаснещото слънце. Замърмори тихо някакви думи, които не можех да чуя, и направи примка — осмица между дръжката и острието, и пусна камата да увисне водоравно. После зареди монотонно:
Камата не помръдна. След това леко се залюля и посочи към селото.
— Точно както си мислех… — заговорих, но камата се залюля настрани, задвижи се като хрътка, търсеща миризма, и се успокои. Сочеше на десетина градуса встрани от Неверн. — Какво означава това?
— Изчакайте. Искам да се уверя — магьосницата отново зареди думите и камата повтори движенията. — Тези войници не са убити от хората в селото. Камата сочи натам, където са истинските убийци.
— Допускам, че селяните са знаели какво ще стане, но ги е било страх да предупредят. Ножът показва, че имат известна вина — продължи тя. — Не долових заплаха, нито врагове там. Чувството невинаги е благонадеждно, но все пак си струва да го обсъдим.
— Казахте, че селяните имат вина — намеси се Кутулу. — Това е достатъчно.
Синаит не отговори, но ме погледна с очакване. Сцената с онзи кръвожаден полицай се върна отново и гневът ми поизстина.
— Трибун — рече Кутулу, забелязал колебанието ми, — тези хора безусловно са виновни и заслужават наказание. Нима ще ги оставим, за да гоним мъгла, която ще се стопи между хълмовете?
Обърнах се към Синаит.
— Имперският полицай е прав. Можем ли да хванем истинските убийци?
— Не знам — отвърна тя откровено. — Има ли карта на района?
— Домин Биканер. Карта, ако обичате!
— Сър! — капитан Ласта извади карта от дисагите си, връчи я на Биканер и той я донесе.
— Можете ли… да я ориентирате, мисля, че беше думата? — попита Синаит.
Слязох, разпънах картата на земята и я свързах с терена с помощта на селото и едно лесно различимо било.
— Къде точно се намираме?
Клекнах и й посочих. Синаит се наведе до мен, взе бучка разкаляна пръст и я опря в петното, което бях посочил:
И само за миг, заклевам се, че картата се превърна в миниатюра на околната земя, тъй че Неверн не беше вече кръгче с мастилени точици, а малки къщички и хълмовете наоколо се издигаха като модел на пясъчна дъска. Но после всичко стана отново каквото си беше. Синаит отново взе камата и я задържа със златния конец над картата, като мърмореше неразбираеми думи. Камата леко се наклони и Синаит сниши ръка, докато върхът не докосна картата.
— Онези, които търсим, ще са там.
Посочих на капитан Ласта петното на картата.
— На около час разстояние, според мен — каза той. — Можем да хванем по тази пътека… тук. Не изглежда лошо, освен ако картата не лъже или дъждът не я е размазал.
Станах.
— Пиконосец Карджан, намерете капитан Пелим и му предайте да върне ротата си.
— Слушам, сър.
Кутулу ме гледаше навъсено.
— Няколко думи, трибуне?
Отдръпнахме се малко настрана.
— Приемате ли магията й?
— Не напълно. Но ми е пределно ясно, че шепа селяци не биха могли да избият двайсет и пет пиконосци нито с магия, нито с храброст.
— Но са знаели — настоя Кутулу. — Дори ясновидката го каза.
— Вярно. И ще бъдат наказани. Но има и други наказания освен меча или тъмницата. Мога да заповядам да запалят селото им, но колко приятели ще спечелим така според вас за Нуманция в селата наоколо? Те ще бъдат наказани, Кутулу. Не се съмнявайте. Може би ще заповядам да се събори пазарът им и за една година всички купувачи и продавачи да си вършат работата другаде. Ще помисля.