Беше се случило преди седмица. Предателите по някакъв начин бяха блокирали реката и вестта за бедствието не могла да се разнесе на юг. През това време изпратили съобщения по хелиографа до другите провинциални столици.
— Кой знае какво още са обещали, с какво са ги заплашили, какво са им казали — продължи Тенедос. — Докато новината стигне до Амур, половината ми провинции са се вдигнали на въстание. Вече сигурно са повече.
Бях ужасен. Такова предателство беше невъобразимо. Без да искам разрешение, дръпнах един от столовете на Тенедос и се смъкнах в него.
— И сега какво?
Гледахме се в очите. Ъгълчето на устата му отново потрепери и той ми отвърна с малко разтреперан глас:
— Знам какво да направя — гласът му се укрепи. — Всъщност случилото се прави решението ми още по-лесно. Отман!
— Сър!
— Погрижи се Братството да е готово! Ще ми трябват след час. А сега ни остави. Все още има някои тайни, които не мога да споделя дори с теб — Отман отдаде чест и бързо излезе.
И Тенедос се усмихна, с усмивката на чистото зло.
— Събрал съм всички нужни неща, всички заклинания и треви, за да призова демона, който донесе горчивата орис на Чардън Шир. Трябва само да повикам Братството, да им раздам някои части от заклинанието, за да подготвят терена, и сам ще извърша останалата церемония.
— Днес ще унищожим не един, а двама врагове на Нуманция — единия, който я нападна отвън, и другия, който ни заби ножа отвътре — продължи той. — Демонът ще бъде призован и ще му се разреши да разгроми майсирците, както го мислех. А след това ще му доставя още по-голямо удоволствие. Ще му дам Никиас.
— Споменах за цената на това призоваване. Деянието, извършено от Скопас и Барту, го прави много по-евтино, по-евтино поне за честните нуманцийци. Ще дам Никиас на демона — повтори той. — Нека направи с Никиас това, което направи с каменната цитадела на Чардън Шир. Камък върху камък да не остане и Градът на светлината да се срине! Нека да са негови всички — мъже, жени и бебета — и нека бесните пламъци на пожара погълнат всички и всичко, което презре. Нека така да разкъса земята, че никой повече да не може да живее там, и градът да се превърне в тресавище, по-мрачно и от майсирската пустош.
— Нека Никиас бъде урок за бъдните поколения, които ще заобикалят пустошта, дом само на чудовища и на развала, и да знаят каква е цената на това да се опълчиш на ясновидеца Тенедос, на императора Тенедос! — гласът му беше пронизителен и очите му блестяха, докато редеше безумните си слова. Най-сетне се успокои. — Да. Точно това ще направим. Зная как да попреча на демона да се върне в своето селение. Преди се побоях да не изгубя контрол над него, затова пуснах онази синя мълния, която го върна в дома му, в огнения черен пъкъл.
— Но вече не. Този път — не. Този път ще го задържа тук, и горко на всеки, който застане срещу мен, защото ще ги сполети съдбата на майсирците и на жалките изменници в Никиас! — императорът изскърца със зъби. — След като унищожи Никиас, ще посегнем отново. Ще си върнем Нуманция, Майсир, а след него — още и още. Ще заграбим земи, за които никой нуманциец не е и чувал. Ще оставим демона, и други, за които тепърва ще науча, да станат нашите ударни дивизии и Нуманция ще си спести жертвите. Ще плащаме на създанието с душите на покорените и след като земята се опразни, ще ги заселваме с наши хора!
— И тогава, Дамастес, ще притежаваме истинската власт — продължи той. — Няма да са нужни повече олтари, молитви към капризни богини, които те предават, когато им хрумне. Веднъж ти обещах, скъпи приятелю, че двамата с теб един ден ще яхнем света. Благодаря на Байран, благодаря на азаза, пълни благодарности на онези кучи синове в Никиас, защото те отвориха нов път за мен — за нас, — път, за който може би ни трябваха години, докато го видим, и още години, докато намерим кураж да го хванем. Отчаяните времена раждат отчаяни мерки, нали! И също така раждат величие.
Тенедос се засмя и викна:
— Раждат богове!
Лицето му сияеше и годините се бяха стопили, и отново беше същият като в деня, в който се срещнахме за пръв път, толкова отдавна, в прохода Сулем, с труповете наоколо.