Но сега в очите му бушуваха пламъците на лудостта, не на силата.
Той протегна ръце, за да скрепим договора. Станах, протегнах и своите, и той пристъпи към мен.
Ударих го само веднъж, много силно, точно в брадичката. Смъкна се на пода без звук.
Уверих се, че е в безсъзнание, след което порових в магьосническите му сандъци и намерих здраво въже. Вързах ръцете и краката на императора, запуших устата му с парцал и вързах и очите му, после скрих тялото му в дъното на шатрата, в личния му отсек за спане, и придърпах кожите върху него. През цялото това време плачех беззвучно, почти заслепен от сълзите си.
Книгите, струпани до символа, оставих на пламъците на мангала и той изяде, без да мигне, черното познание, за което Тенедос се беше трудил така упорито, докато го придобие. След тях изгорих и тревите и сечивата, подредени наблизо. Затърках червения символ, докато не се заличи напълно.
Видях една стъкленица, отпуших я и ме лъхна същата воня на отварата, която бях излял в замъка на Чардън Шир. Прибрах стъкленицата в кесията на колана си и напуснах шатрата.
Изтичах до коня си, яхнах го и го подкарах в галоп. Някъде в сивата предутрин отпуших стъкленицата и я запокитих колкото може по-далече от мен.
Капитан Балк чакаше пред палатката ми.
— Извикай тръбачите — заповядах му. — Сигнал за атака!
Подкарахме в тръс. Тръбите пееха звучната песен за смърт. Барабаните забиха и пехотата, присвита на позициите си, се надигна и се изсипа с боен вик на полето.
Дадох знак, тръбите засвириха отново и поехме в галоп, с Червените пиконосци в челото, зад мен — всичко, което бе останало от гордото войнство, преминало границата така отдавна, стоманеният връх на пика, насочен към сърцето на Майсир.
Знамената ни, всички цветове на Нуманция, се вееха на утринния вятър и препускахме все напред и напред, и тътенът на конските копита заглуши барабаните.
Погледнах през рамо и очите ми се замъглиха, щом видях великата армия на Нуманция, на която бях служил цял живот, която толкова години бях водил — непоколебима, страховита, развяла знамена, тръгнала на своята последна битка.
Кръвта ми закипя от бойна ярост.
Врязахме се в майсирските редици, все едно че срещу нас нямаше никой, и продължихме дълбоко напред към центъра на армията им. Мъже се вдигаха срещу мен и ги посичах сред писъци, и продължавахме напред, като избивахме всичко по пътя си.
За миг изпитах глупавата надежда, че има шанс да победим, че майсирците ще се прекършат и ще побегнат. Пробихме втората и третата им линия и пред нас беше щабът им.
Тогава ни удариха по фланговете — вълна след вълна елитна пехота, за които ездачът на кон представлява лесна мишена, а не вдъхваща ужас фигура. Снишаваха се под пиките ни и връхлитаха срещу конете ни. Други войници се появиха отпред, не се огънаха и щурмът ни беше спрян, и всичко се превърна в кипнала гмеж от пики, мечове и копия, от убиващи и умиращи мъже.
Пред мен, на по-малко от стотина разтега, се виждаха огромни яркоцветни шатри с веещи се над тях знамена. Там беше кралят и извиках на пиконосците да тръгнат след мен, и натиснахме напред, стъпка след кървава стъпка.
И тогава от небитието се появиха демоните. Приличаха на ужасни насекоми, на бръмбари, но по-големи от кон. Но най-ужасното беше, че над зейналите им зъбати челюсти лицата им бяха човешки, и зяпнах, щом познах едно от тях.
Мирус льо Балафре.
Чух как някой изкрещя, също познал някого в друго чудовище, обърнах се и го видях: строгото лице на Мерша Петри. Надявам се в името на всички богове, че това бяха само маски, сътворени от азаза, за да ни ужаси още повече, и че не е могъл да призове душите на тези мъже да се върнат от Колелото. Не мога да повярвам, че Сайонджи би позволила на когото и да било да посегне на владението й.
Едно от чудовищата връхлетя срещу коня ми и за малко да откъсне главата му; той се изправи на задните си крака и ме хвърли на земята. Претърколих се и оживелият ужас надвисна над мен, острите му като ножици челюсти изщракаха, скочих напред и мечът ми се заби в туловището му. Чудовището се присви, докато измъквах острието, нададе пронизителен вой, бликналата зеленикава течност ме плисна в лицето, после тварта се свлече на земята и замря.
— Може да се убиват! — извиках над грохота на боя и видях как едно от тях разкъса на две капитан Балк, преди Кърти да забие стрела в човешкото му лице.