— В прилагането на закона няма място за слабост — отвърна Змията, която никога не спи.
— Вие може би го наричате слабост. Аз сигурно бих употребил друга дума. Милост. Е, това са заповедите ми. Подчинете им се, сър.
Кутулу наведе глава.
След час, точно както бе преценил капитан Ласта, намерихме мястото, където според Синаит трябваше да е целта ни. Почти се беше стъмнило и дъждът бе завалял пак, но по-слабо.
Вече бях дал указанията си на Биканер, Ласта, Пелим и легат Танет, командира на ескадрон Тигър. Щяхме да се приближим спешени. На всеки четвърти войник беше наредено да остане да пази конете. Бойците щяха да оставят пиките. Ако знаех, че ни предстои спешен бой, щях да им наредя да си вземат къси мечове и ножове. Но и сабите им щяха да свършат работа.
Самият аз бях въоръжен подходящо, след като баща ми преди години ме беше научил, че сабята, колкото и да е добро оръжие, е добра само от конски гръб, тъй че винаги си носех дълъг нож, почти като меч.
Бях в челото на колоната, а домин Биканер пое тила. Зад мен беше Карджан, после — Кутулу и Синаит. На двата ни фланга имаше стрелци, след това капитан Ласта и мъжете от Червените пики. Преди да започнем, попитах ясновидката дали усеща някаква магия наоколо, дали магьосникът, направил засада на легат Айли, не е поставил прегради. Тя направи две заклинания и отвърна, че не долавя нищо и че това я озадачава — възможно ли било магьосникът да е толкова самонадеян?
Тръгнахме. Мъжете се движеха съвсем мълчаливо, не се чуваше дори подрънкване на оръжие или стържене. Недалече пред нас видях светлина от огън, смътно отразена в бурните облаци в небето, и тръгнах натам. Теренът леко се издигаше; спрях малко под билото и вдигнах ръка, с дланта надолу. Войниците се снишиха, стиснали оръжия и готови за атака.
Докоснах с ръка Карджан, ясновидката и Кутулу и тръгнахме към билото, ниско приведени. Синаит ме впечатли много — макар да нямаше войнишка тренировка и едва ли беше в най-добра физическа форма, вървеше, без да се задъхва и безшумно като всеки от нас.
Долу се виждаше малка долина, нещо като естествен амфитеатър. Пушливо горяха огньове. Не се мяркаха никакви демони, само петдесетина въоръжени мъже, присвити около огньовете. Някои печаха месо, други си лягаха под одеяла и кожи. Говореха си оживено, без дъждът да ги притеснява, и долових смях. Постове не забелязах.
Погледахме няколко мига. Вече се канех да се върна при бойците, но Кутулу вдигна ръка. Очакваше нещо. Един от мъжете стана и извика няколко имена. Други трима отидоха при него и се отдалечиха от огъня да поговорят.
Кутулу се наведе към мен и прошепна:
— Онези четиримата. Или поне единият, в центъра. Той трябва да е водачът им. Трябва ни жив.
— Ако е възможно — отвърнах малко скептично. В ръкопашен бой няма гаранции.
— Не ако е възможно. Имам няколко въпроса, на които трябва да се отговори — видях блясъка в очите му, отразили светлината на огньовете. Той извади две дълги, обшити с метал ръкавици, любимите си оръжия — бяха утежнени и пълни с пясък, и идеални за да приведеш за миг някого в безсъзнание. В лявата си ръка стискаше камата, която винаги носеше на гърба си.
Върнахме се и прошепнах последните си заповеди на капитан Ласта, а той мина по колоната и ги предаде на сержантите и офицерите. Исках Ескадрона на тигъра да заобиколи долината вляво, а Десета хусарска — вдясно. Трябваше да са на позиция, докато преброим до две хиляди, от момента, в който напуснат колоната, и да изчакат да подам сигнал за атака.
Започнах да отброявам бавно и мъжете се разпръснаха. На хиляда махнах с ръка и моите Червени пиконосци запълзяха в редица към билото.
Устата ми беше пресъхнала.
Беше време. Оставих да изтекат още няколко секунди и се изправих. В същия момент Кутулу скочи на билото. Помислих си, че не ме е разбрал, после изругах, разбрал какво прави.
— Пиконосци… Атака! — изревах и се спуснахме по склона към разбойниците. Кутулу беше пред нас и видях как връхлетя върху един и го събори на земята.
Последваха изненадани викове и крясъци. Мъже се занадигаха от постелите си, запосягаха за оръжията си. Някои се опитаха да побегнат, но видяха другите две войнишки вълни, спускащи се от отсрещния склон. Кавалеристите ми връхлетяха в безредната тълпа като фаланга копиеносци; сабите засвяткаха на светлината на огньовете и крясъците станаха по-силни — крясъци вече на предсмъртна агония, вместо на изненада. Някои от калийците успяха да пробият през сабите, но без надежда — стрелците ми стояха на интервал от трийсет стъпки от ръба на долината и стрелите с гъшите пера засвистяха.