Някой застана пред мен, с изпънати ръце да ме избута, и сабята ми го прониза в гърдите. Изритах го, измъкнах острието и се завъртях към друг, който замахваше с коса. Избих с ритник дългата дървена дръжка и сабята ми се заби в шията му.
Двама с криваци залитнаха към мен, отскочих леко встрани, посякох ръката на единия и му оставих миг да завие от болка, докато пронизвах приятеля му, след което замахнах и му смъкнах главата от раменете.
Един с къс меч с широко острие замахна към мен. Парирах удара и нападнах, но той се дръпна встрани. Замахна отново, блокирах удара при дръжката, като задържах ръката му високо, и телата ни се блъснаха. Дъхът му вонеше на чесън и на страх.
Преди да е успял да се отдръпне, забих коляно в слабините му, той изрева и се преви. Стоварих ефеса на сабята в тила му, разбих му черепа и го довърших, докато падаше. И вече нямаше никой на крака освен войниците.
— Домин!
Биканер се приближи, леко накуцваше. Видях тъмното петно кръв на бедрото му.
— Май взех да остарявам, сър. Един падна, не останах да го довърша, а тоя мръсник има наглостта да ме пореже. Какви са заповедите ви, сър?
— Вземете им главите. Утре сутринта ще украсим стените на Полиситара.
Зъбите на Биканер лъснаха.
— Това ще им даде тема за размисъл, сър.
Не само главите щяха да дадат повод за размисъл в града. Цял Кальо щеше да потъне в траур за падналите ми пиконосци. Не че очаквах да направят нещо друго, освен да ликуват скришом, но щяха да поскърбят за други неща: временната забрана на празници и музика, затварянето на гостилници и бардаци по същата причина. След като не можех да се позова на чувството им за справедливост или на страха от последствията, щях да им го набия през червата.
Кутулу стоеше на двайсетина крачки от мен. В краката му се гърчеше някакъв мъж, друг стоеше на четири крака. Отидох при него.
— Помислих, че си полудял.
— Ни най-малко, приятелю — огледа се да се увери, че няма кой да подслуша. — Ти май не можеше да ми гарантираш живота на тези, които ми трябват, затова реших да те изпреваря с подбора. Един от тези е мъжът, когото видях да раздава заповеди, другият е… някой от помощниците му, изглежда. Ще видим какво ще кажат, след като се върнем в замъка. Имам много въпроси и съм сигурен, че ще ми дадат отговорите.
Нито се усмихна, нито гласът му прозвуча ядосано, просто изреждаше факти. Изтезателите му нямаше да проявят милост.
Дребните битки бяха приключили. Предстоеше голямото сражение.
4.
Хвърляне на мрежата
— Не трябваше да се бъркам аз в политиката — изръмжа разбойникът, нарекъл се „Разбития нос“, и изплю два окървавени зъба. — Краденето не е толкоз мръсно, пък и донася чиста смърт.
— Ще си я получиш смъртта — обеща Кутулу. — Като ни кажеш всичко. И се уверим, че е истина.
— Няма какво да кажа повече — отвърна разбойникът. — Човекът каза, че ще плати добре, в злато. И си плати. Трябваше само да му издушим ония войници.
— Кой беше той?
— Казах ви, и казах на оня шибач на кучки, дето ме би, че не знам. Дойде при нас, знаеше скривалището ни, знаеше къде сме били, знаеше ми името и беше готов да плати. Вече беше убедил хората на Осви, но му трябваха още крадци. Искаше никой да не може да се измъкне. Попитах бандата какво мисли. Доходът поизтъня след войната. То човек с медни грошове не мож’ спипа, за тия със сребърниците — да не говорим.
— Мислехме да ходим на изток, във Вакийр, да си опитаме късмета там. Ама… — Разбития нос отново изплю кръв и си отри лицето. Погледна с яд премазаните си пръсти. — Тия май няма да могат да държат нож повече, а?
Искаше ми се да се обърна и да повърна, колкото от вонята в стаята, толкова и от онова, което мъчителите бяха направили на крадеца, но се овладях.
— Бездруго никога не съм ви понасял, проклети от боговете натрапници. Само се перчите и се дуете, тъй че си рекох: к’во му е лошото да пратя няколко от вас на дългия път до Сайонджи.
Инквизиторът на Кутулу вдигна бича, но го спрях.
— Остави го да говори.
— Пък и да трепеш войници си е далавера.