Членът ми започна да се втвърдява, но изведнъж си спомних за друг един бич, размахван не в любовна страст, премазаното лице на разбойника във вонящите тъмници под нас, и страстта ми умря.
— Добре. Прибави го в списъка ни — имахме си митичен „списък“ на неща, които все още не бяхме опитвали в леглото — някои от тях включваха повече арсенал, отколкото при обсада — неща, за които един от двама ни бе чул и с кикот ги описваше на другия.
Прозях се и се оставих на идващия сън, заслушан в дъжда.
— Дамастес. Мога ли да те попитам нещо?
— Всичко, стига да ми позволи скоро да заспя.
— Колко дълго ще продължим да го правим това?
— Да се чукаме като зайчета? Вечно, надявам се.
— Не, глупчо. Имах предвид да си генерал и никога да не ти остава време да си останеш у дома.
— Това е войнишката съдба — отвърнах. — Отивам където императорът пожелае и когато пожелае. Такава клетва съм дал.
— Завинаги?
— О, предполагам, че след години ще се уморя. Сигурно ще има много скърцане на кокали и пъшкане, за да мога да изляза на бойното поле — щях да добавя и раните, но се въздържах. — Тогава ще имаш предостатъчно време да ти омръзна.
— Надявам се — промълви тя и въздъхна. — Лека нощ, любов моя.
— Лека нощ — целунах я по темето.
Полежах още малко буден, замислен над последните й думи. Познавал бях жени, омъжили се за войници, без да разбират естеството на професията им, и след това я намразват. Но Маран не беше такава. Беше твърде умна, а родът й поколения наред беше давал на Нуманция дипломати и управители. Освен това предвид „естеството на професията“ ми бездруго едва ли щях да доживея до пенсия. Някоя варварска стрела щеше да ми спести грижите около старостта. Странно утешен от мисълта как ще загина в разцвета на силите си, ще загина храбро, начело на войниците ми в битка, и Айса ще ме похвали на Сайонджи, щом се върна на Колелото, въпреки че не можех да си представя как би изглеждал един по-хубав живот, неусетно заспах.
На другата сутрин споделих с Кутулу мислите на Маран за изчезналото знатно съсловие.
— Умът на контесата надвишава дори прелестта й — каза той.
— Това го знам със сигурност. Но какво ви накара да го оцените?
— Когато пристигнахме тук, една от задачите ни беше да проучим архивите на Кальо. Това, разбира се, е задача, която би отнела цяла вечност за цяла армия чиновници, но възложих на трима да проучат събитията от последните десет години, и те продължават. Може би ако разберем историята на тази креслива провинция, ще можем да я управляваме по-ефективно. Намереното от тях е по-малко впечатляващо от липсващото. Записите са били прочистени и всичко свързано с двора на Чардън Шир е премахнато. Предполагам, че след време ще можем да намерим копия или паметни бележки с членовете на двора в архивите на Никиас, но времето в момента е нещо, което ни липсва. Много интересно. Според главния ми чиновник това унищожаване е извършено след първото поражение на Чардън Шир при река Имру.
— Нелогично е. Това би означавало, че Чардън Шир е разбрал, че е победен, още в първия бой, но въпреки това е поискал благородниците да минат в нелегалност и да продължат борбата.
— Чардън Шир… или някой друг — каза Кутулу.
— Например?
— Може би нашият мистериозен маг го знае. Страшно съжалявам, че не мога да си поговоря с него. Приносът на съпругата ви само потвърждава онова, което намекват досиетата с отсъствието си — че в Кальо съществуват две конспирации. Едната е тълпата, спонтанните бунтове. Другата е много по-сериозна и включва оцелелите членове на управляващата класа в Кальо. Скрили са се и очакват деня и сигнала, за да се вдигнат и да свалят имперската власт. Това е конспирацията, която сериозно ме плаши.
— Вдигни пръстена, за да мога да го видя — заповяда императорът. — Но само за миг, може да ни наблюдават — подчиних се и заобръщах насам-натам пръстена на Разбития нос над Зрящата купа. — Мисля, че вашият разбойник е казал истината. В направата му не е вложено нищо магическо. Крадецът вероятно го е прибрал при обир и лицето, което търсим, му е поставило заклинание, за да го превърне в талисман. Сега би ли се отдръпнал да поговоря с гадателите ти?
Махнах на Синаит и Едви да пристъпят напред. И двамата го направиха със страхопочитание. Едви сигурно беше виждал лично императора като член на свитата на принца, но за Синаит знаех, че не е.