— Ето какво ще опитаме — заговори Тенедос като внимателен и търпелив учител. — Спомням си за едно заклинание, което научих на млади години в едно селце от жена, която наричаше себе си „търсачка на вещици“ — вдигна някакъв свитък. — Двамата записвате — бързо — това, което е на този пергамент. Не трябва да изричам думите, може да ни подслушват.
Двамата магове се подчиниха и устните им заоформяха безмълвно думите, докато пишеха. Синаит приключи първа, Едви — само миг след нея. Щом видя, че вдигнаха глави, император Тенедос прибра свитъка.
— Сега прочетете написаното. Постарах се указанията да са колкото може по-ясни.
Зачетоха.
— Има една дума тук — запита Синаит. — „Мевийрн“? Не трябва ли да е „маверн“?
— Не — отвърна Тенедос. — Така ще призовеш, няма да отпратиш. Опитвате се да преобърнете магията.
— Не ми е ясно какво ще се получи, ако това проработи — измърмори Едви.
Тенедос го изгледа ядосано, точно като учител в лицей, опитващ се да помогне на не много бързо загряващ възпитаник, но се овладя.
— Ще бъдете привлечени в определена посока, към онзи, който е поставил заклинанието върху пръстена.
— Ще бъдем като иглата на компаса, Едви — каза Синаит. Тя явно разбираше съвсем добре. Леко смутен, Едви кимна.
— Хвърляте заклинанието, както ви казах, записвате какво ви дава то и го прекратявате моментално — продължи Тенедос. — Тази магия е като отворен път. Не оставяйте възможност да я използват срещу вас.
— Аз поне ще съм бърза като вятъра — усмихна се Синаит.
— Правите го веднъж — продължи Тенедос. — След това трибун а̀ Симабю ще ви придружи до друго място, поне на петдесет мили от сегашното, и го правите отново. Полагате тези две посоки на карта…
— … и нашият злодей ще е в точката на пресичане — каза възбудено Синаит.
— Точно така — Тенедос се усмихна топло, а Синаит се изчерви като момиченце, получило първия си комплимент.
— Сега искам да поговоря насаме с трибуна — заяви императорът и двамата ясновидци и Кутулу излязоха с ниски поклони.
— Не съм сигурен дали това ще подейства — заговори Тенедос. — Човекът, когото търсим, е много предпазлив. Вече обмислям други неща, ако това не стане.
— Ако стане, какво правим?
— Залавяш го жив.
— Не съм опитвал тоя номер досега. Доколкото знам, да хванеш магьосник е малко като да спипаш змия с голи ръце. Мислиш си, че си го хванал, но въпросът е дали той не те държи.
Императорът се ухили.
— Подготвям магии, които чародеите ти поставят върху устройства, за да се затъпят достатъчно зъбките точно на тази змия и да не може да ти се изплъзне от хватката. Но трябва да бъде заловен, при това жив. Чувствам, че той е ключът към много неща, които тревожат Нуманция. Неща, на които трябва веднага да се сложи край!
Същата нощ заклинанието беше хвърлено от една стая в една от кулите на замъка. В голото помещение имаше само седем високи мангала от ковано желязо, а между тях, в широк кръг — седем канделабъра от същия материал. По всички стени бяха изрисувани полукръгове, всеки с радиус около три стъпки. Във всеки от тях с тебешир беше надраскан различен символ. В центъра на помещението беше начертан голям триъгълник, с дъга, изрисувана на всеки ъгъл. По страните му бяха изписани думи на непозната за мен писменост. Най-различни билки: лютиче, даман, скална роза, клен, бяла върба и други горяха в мангалите.
Синаит ми беше обяснила, че заклинанието е съвсем просто. Според указанията на императора силата му зависела повече от повторението, отколкото от дължината.
Едви се беше облякъл в черен халат, извезан със златни и сребърни фигури, изобразяващи съзвездия, магически инструменти и разни такива, стегнат с колан от предено злато, досущ като богат дворцов магьосник. Синаит носеше обичайната си кафява роба.
Много бях притеснен от думите на Тенедос за опасността. Според Синаит едва ли щеше да им потрябва помощ, но Едви ми каза доста изнервено, че може би няма да е зле да разполагаме с няколко войници, тъй че бях взел десетима, и Карджан, разбира се, и стояхме с извадени оръжия на тясното вито стълбище. Представа нямах каква ще е ползата от тях или от мен срещу магически противник. Но все пак — по-добре от нищо.
Тежката дъбова врата се затръшна и зачакахме отвън. Чакахме дълго и започнах да се безпокоя. Чух вой на усилващ се вятър и надникнах навън през амбразурата. Но въздухът беше замрял. Беше почти на разсъмване. Песента на вятъра се усили още и още и чух как някой извика отвътре. Сабята се озова в ръката ми. Викът премина в крясък на изненада, а след това — на болка. Синаит изпищя и дръпнах дръжката на вратата, но я бяха залостили отвътре. Натиснах вратата с рамо, но дебелото дърво изобщо не искаше да поддаде. Блъснах още веднъж, след което старши пиконосец Свалбард, грамаден и плещест, ме дръпна най-безцеремонно, удари два пъти по вратата с огромния си боздуган, високо и долу, пантите се откъснаха и вратата отхвърча.