Непрекъснато се надигаха срещу справедливата власт на императора, било организирано или в безредни тълпи. Нещо повече, всеки като че ли си въобразяваше, че той е водачът на бунта. Калийците винаги са се славели с това, че се смятат за по-горни от другите нуманцийци, но също така са известни с дълбокото си уважение към закона. Понякога — прекалено дълбоко. Толкова по въпроса.
Никакво значение нямаше дали имперски назначеният управител е тиран или мекушав, дали управлява разумно, законно или по каприза на меча, или дали е външен или местен калиец. В мига, в който заявеше, че Кальо дължи подчинение на императора в Никиас… клането започваше отново.
Налагаше се в градовете да се поддържат нуманцийски гарнизони, по пътищата да патрулира кавалерия, а вестоносецът да се движи с ескорт, ако не иска да го намерят в канавката с червена усмивка през гърлото. Дори цивилни пътници или търговци, нямащи нищо общо с тази свирепа вражда между властите, можеха да бъдат убити или пленени за откуп, ако рискуваха да тръгнат по калийските пътища.
Преди четири сезона императорът бе назначил своя брат, Рюферн, за принц-регент на Кальо с надеждата, че провинцията ще прояви известен респект към името Тенедос и ще се успокои.
Не се получи и сега отивах в Кальо в качеството си на военен губернатор, със заповед от императора да помогна на брат му да не се провали като предишните управители и името Тенедос да стане за смях.
Рюферн беше по-възрастен от Лайш Тенедос и двамата никак не си приличаха. Беше висок, докато императорът беше набит, слаб, докато ясновидецът се бореше с коремчето си на чревоугодник, и чаровен, с леко издължено лице. Лицето на императора бе закръглено и по момчешки духовито, когато го срещнах първия път, но тегобите на властта вече го бяха състарили с повече от петте години, с които ми водеше.
Но най-голямата разлика беше в очите им. Очите на императора те хващаха и те задържаха с изгарящата си, властна напрегнатост. Очите на Рюферн бяха светли, помътнели и се движеха неспокойно, щом ги срещнеш открито.
Двамата с Маран се бяхме срещали с Рюферн по три-четири повода, но бяхме разменяли с него само по няколко учтиви думи. Ако не носеше името Тенедос, сигурен съм, че щях да забравя за какво сме си говорили още на другата сутрин.
Това беше „водачът“, чиято репутация трябваше да спасявам.
Но вече бях свикнал с ролята си на „пожарникар“ на императора и нямаше никакъв отдих от това.
Преди единадесет години бях служил на далечната граница като двайсетгодишен изпаднал в немилост легат.
Три години по-късно вече бях първи трибун, офицерът с най-високия ранг в армията, и в най-големия храм в Никиас, столицата на Нуманция, провъзгласих Лайш Тенедос за император — тоест поставих на трона един силен и мъдър мъж и сложих край на бездарието и капризите на Властта на Десетимата.
Та защо не бяхме намерили мир? Защо вместо да бъда кавалерийски командир в някой затънтен гарнизон или да пазя границите на отечеството си от планинците, бях преживял осем години, препускайки из кралството, за да потушавам гладни бунтове тук, да преследвам разбойници там, да усмирявам селски въстания къде ли не, да слагам край на войнишки метежи… Трудно ще ми е да изброя всички места, в които съм нахлувал в бесен галоп, провъзгласявал съм, че идвам „в служба на императора“ и съм налагал незабавно подчинение пред лицето на хладната стомана на войниците зад мен.
Виждал съм изпепелени земи и разорени поданици, за които песните не упоменават, нося достатъчно белези по себе си. Неволно опипах ребрата си — изпратена с магия стрела ме бе пронизала и белегът все още беше подпухнал — след цели две години. Това бе само видимият белег от един пълен кошмар, когато ме бяха изпратили с три полка да потуша уж „малък бунт“ в най-далечната ни западна провинция Кох, предвождан уж от селска вещица, владееща няколко „дребни“ заклинания. Но се беше оказала истинска чародейка, способна да задържи душите на хората в телата им, след като са смъртоносно ранени, и да ги накара да продължат да се бият.
Кошмарните й слуги бяха разбили два от полковете ми. От бойното поле ме изнесе един от моите Червени пиконосци, изцери ме една селска знахарка и след това ме хвърлиха в палатката на лазарета. Бях в треска седмици наред и слушах скрибуцането на Колелото съвсем отблизо.
Но се възстанових, върнах се с дванадесет полка и вещицата умря, заедно с всичките си чудовища.
И все пак от това ми остана белег, не само на тялото, но и в душата, както и от други битки на живот и смърт, от единия до другия край на отечеството ми.