Маран стана и отиде до един прозорец.
— Този спор вече сме го водили. Нямам желание да го започваме отново. Не и след като се каниш да ме оставиш след час. Хайде, Дамастес. Нека да се любим. Остави ми малко от куража си със семето си. И ми дай нещо, на което да се радвам и за което да мисля, докато те няма.
Носеше обикновена копринена рокля и бързо я смъкна, свали и долната си риза, пристъпи до близкото ложе и легна.
— Остави си туниката. Искам да видя как ме любиш като войник, за да помня винаги какъв си. Ела при мен, Дамастес. Имам нужда от теб!
След няколко минути напуснах покоите ни. Отвън стоеше спокойният Карджан и един разгневен вестоносец в ливрея с цвета и герба на принца.
— Този дърдорко казва, че принцът искал да ви види — заобяснява Карджан. — Казах му, че сте ми наредили да ви оставя на мира. Тоя обаче искаше да влезе. Не се наложи чак да го зашлевя, но малко оставаше.
— Как смееш! — изсъска вестоносецът. — Аз говоря от името на принца!
— Боец! — изревах. — Имаш съобщение за мен, така ли?
— Да. Да, разбира се. Точно както каза този идиот.
— Тогава стига си ломотил и ме заведи при принца.
— Но няма ли да направите нещо на тоя… тоя…
Видя физиономията ми, затвори уста и заситни пред мен, напъвайки се да изпревари дългите ми крачки.
— Казах на вашия домин, че желая да ви придружа на този рейд — заяви принцът. — Той ми се направи на изненадан, после ми каза, че трябвало да обсъдя желанието си с вас — присви устни. — Понякога се чувствам по-малко владетел и повече затворник в този проклет замък! Проклятие, все пак обещах на брат си, че ще свърша работата по най-добрия начин, който знам, и се опитвам да го направя! Нямам желание да клеча на тоя трон като квачка на полог!
Изгледа ме с гняв. Срещнах погледа му твърдо и се изненадах, че той не отклони своя. Стисна челюсти и за миг долових нещо от вътрешната сила на брат му, едва овладяна.
— Моля за извинение, ваше височество — казах го съвсем искрено. — Случаят налага да бързаме и не взехме предвид вашите чувства. Повече няма да се повтори.
— Това не ме притеснява много — каза Рюферн. — Забравете го. Винаги съм се гордял, че назначавам подходящи хора и ги оставям да се справят сами.
— Въпросът е, че имам намерение да тръгна с вас — продължи той. — Не се безпокойте, знам, че не съм военен, така че няма да се опитвам да се меся. Но народът на Кальо изобщо няма да ме зачита, ако си седя на задника, обкръжен от глутница дворцови глупци и курви, и оставя същинската задача с управлението да се върши от други.
— Съжалявам, ваше височество, но…
— Спрете! — изрева Рюферн. — Трибуне, казах ви, че имам намерение да тръгна, и ще го направя. Заповядвам ви. Подчинете се или ще повикам гвардията и ще наредя да ви арестуват.
Кълна се в смачканите топки на Умар, имаше плам у този мъж, и то какъв!
— Не мога да се подчиня на тази заповед, ваше височество. Арестувайте ме, ако искате, но бих искал да ми оставите възможност да обясня.
— Не ме интересуват обясненията ви! Проклятие, брат ми ми е разказвал как сте се опитали веднъж да го спрете да не тръгва с вас, в онзи говнян пограничен град, където и двамата за малко сте щели да загинете! Но той е настоял и е тръгнал. Ще направя същото.
Запазих мълчание.
— Е? — каза той.
— Попитах ви дали ми е разрешено обяснение. Ако не, ще трябва да постъпите както пожелаете.
Той пребледня, почука с кокалчетата на пръстите си по масата и накрая отрони:
— Добре. Ще ви изслушам.
— Благодаря ви, сър. Вашият брат наистина настоя да дойде с мен тогава в Саяна, и беше прав. Търсехме магия, а той беше — той е — магьосник. Това е различно.
— Може да не съм магьосник — каза Рюферн. — Но мога да въртя сабята не по-зле от всеки от пиконосците ви, трибуне. Не разбирате ли? — гласът му беше станал умолителен. — Наистина трябва да почувствам, че съм способен на нещо, в името на Айрису! Не разбирате какво е. Лайш беше — е — моят по-малък брат и докато отрастваше, се грижех за него.
— Сега е обратното — Рюферн въздъхна. — Сега той е силният и понякога се чувствам като последния паразит, държан повече от съжаление, отколкото защото мога да служа добре. Понякога… — продължи почти шепнешком. — Понякога си мисля дали по-рано не ми харесваше повече.