Всички с изключение на стрелците носехме саби. Бяхме стегнали ножниците им на гърбовете си. Щяха да ни потрябват след като влезехме в Ланвирн, но не и преди това. Така поне се надявах. Главните ни оръжия бяха дълги ками и торби с пясък, с които можехме да усмирим всеки, на когото се натъкнем. Двамата с Карджан носехме оловни тежести, които можеха да се държат в юмрук, за да подсилят удара или да се хвърлят, както бях направил, когато убих калийския ландграф Илиас Мейлбранч.
Придвижихме се бавно, ниско приведени като сенки в нощта, докато стигнахме рова. Влязох първи и изгазих едва няколко крачки, когато дъното пропадна и започнах да плувам. Течението се опита да ме повлече под моста, но заритах силно и се добрах до първата арка, и водата ме притисна към нея. Шест глави заподскачаха по повърхността към мен и всички се вкопчихме в камъка.
Продължихме от арка на арка, докато се добрахме до влажните каменни стени на крепостта. Трима се промъкнаха под арката до другата страна на моста, други трима останаха с мен. Малко под повърхността имаше издатина, която не бях успял да видя, тъй че можехме да седнем.
Извадих от кесията на колана си клинове за палатка и ги набих в цепнатините на зида с помощта на една от оловните тежести. Свалбард ме повдигна и забих още няколко, докато се получиха груби стъпенки почти до парапета на моста. Чух глухо подрънкване и стържене на ботуши и разбрах, че Кутулу с другите двама е направил същото.
След това зачакахме. Изтръпналият ми мозък се мъчеше да реши кое е по-студено — прогизналото ми тяло от кръста нагоре в ледения вятър или онази част, която все още е под водата. Предполагам, че сме седели така час, може би два, въпреки че ми се стори колкото няколко живота.
През тихия ромон на водата долових тропот на конски копита. После каменният мост закънтя от железните подкови и към стражевата постройка се приближиха ездачи. Бяха поне половин дузина — твърде много, за да ги надвием. Чу се вик и от портата се отзоваха. Изскърца сбруя, няколко мъже измърмориха, после голямата порта се отвори с тежко скърцане и ездачите влязоха в Ланвирн. Портата се затвори и всичко заглъхна отново, чуваше се само плисъкът на водата.
Мина още време и чухме приближаването на нови конници — този път сякаш бяха двама, не повече от трима. Изкачих се по клиновете. Карджан, след него и Свалбард, се озоваха зад мен. Отново вик, отново му отвърнаха. Викът още не беше заглъхнал в нощта, когато се прехвърлих през парапета, с кама в ръката.
Бяха трима. Единият още седеше на коня си; другите двама бяха слезли. Бяха с гръб към мен, но чуха стъпките ми. Единият се обърна, зяпнал от изненада; дръжката на камата ми изтътна в ребрата му, острието щръкна цяла педя от гърба му. Вторият отвори уста, но торбата с пясък го удари по главата и го свали. Конят на третия се изправи на задните си крака, някой сграбчи ездача за глезена и го смъкна от седлото, а Елфрик скочи върху него, докато падаше. Видях как камата му се вдигна нагоре, после се спусна надолу, три пъти в тъмното, а вратата вече се отваряше. Свалбард сграбчи с две ръце дървеното крило, дръпна силно и измъкна вкопчилия се в него смаян пазач на моста. Карджан го свали с торбата си с пясък и нахлухме в Ланвирн.
Червените пиконосци се появиха в тъмното от другата страна на моста с магьосницата Синаит и ни последваха в двора. От една от кулите се чу трополене на слизащ пазач. Кърти опъна лъка си и когато мъжът се появи, стрелата изсвистя и го прониза в гърлото.
Свалбард и Елфрик затичаха нагоре по стъпалата. Изчезнаха за няколко минути, след което се появиха отново. Свалбард поклати глава и вдигна ръце. Нямаше никаква охрана.
Удивих се на арогантността на Амбойна. Толкова се осланяше на дарбата си, че се смяташе за недосегаем.
— Кутулу, не трябва ли ти да поемеш командването? — попитах.
— Не — прошепна шпионинът. — Искам да го заловим според военния закон. Така няма да има право на обжалване.
Учудих се на способността му да мисли за правни тънкости в толкова трудна ситуация.
— Гадателко, засичаш ли някакъв капан?
— Не — гласът й прозвуча доста притеснено. — Този Амбойна или е много по-могъщ магьосник, отколкото допусках, и прави заклинания, които не могат да се засекат, или е невероятно самоуверен.
— Да видим кое от двете е — отвърнах и махнах на хората си. Притичахме до входа на главната кула. Крилата на вратата бяха от здраво дърво, обковани с желязо, и сигурно можеха да устоят срещу удар на внушителен таран. Но бяха незаключени и без охрана.