Щетите, които претърпяхме, бяха много леки — един пиконосец със счупена ръка и двама от хората на Кутулу с леки рани.
Кутулу яздеше между пленниците, оглеждаше ги внимателно и се мъчеше да реши кой трябва да бъде разпитан пръв и кой пръв ще се прекърши. Кимея го изгледа веднъж, с много студен поглед, и разбрах, че ще умре, без да му даде повод за задоволство.
Странно, но не изпитвах чувство на триумф, каквото се полагаше. Приписах го на сивото дъждовно време. Прекъснах мрачните си размисли и подхванах спор с Карджан: заявих му, че е повишен в старши пиконосец и че този път, заклевам се в Айса, ще си опази нашивките или ще го върна при редовите пиконосци. Той само изръмжа, вместо да се ядоса. Сигурно лошото време влияеше и на него.
Принц Рюферн заяви, че след два дни ще обяви публичен съд и ще покаже на гражданите на Кальо колко бързо се справя император Тенедос с онези, които му желаят злото.
— Бих искал да ви посъветвам друго — каза Кутулу с кроткия си, невъзмутим тон.
— Защо? Искам с тези свине да се приключи колкото може по-бързо — отвърна принцът, след което на лицето му се изписа зла усмивка. — Моля за извинение, полицай. Не помислих. В тази конспирация е възможно да има и други. Всъщност сигурен съм.
— Аз не съм сигурен в нищо, ваше височество. Точно затова желая да разпитам подробно тези пленници.
— Имате разрешението ми — заяви Рюферн. — Всеки метод, който изберете, е приемлив. Дори да… загубим в процеса някой от тези предатели, наказания няма да има.
— Никой няма да умре — каза Кутулу. — Няма да им позволя.
Настръхнах.
— Ваше височество — попитах, — какво ще правим с ландграф Амбойна? Той върна ли се вече?
— Не. Но щом се върне, тутакси ще отиде в тъмницата при другите — отвърна принцът. — Огорчен съм, че допуснах този хлевоуст подлец да се радва на благоволението ми — поклати глава. — Мислех, че съм срещал какви ли не мошеници, докато бях търговец. Но такъв като Амбойна, който може да лъже, да лъже и лъже… никога! Предполагам, че ще се опита да ме убеди, че не е знаел за делата на сина си или че е бил омагьосан. Но ви обещавам, Дамастес и имперски детектив Кутулу, ще го сполети същата съдба като останалите. Не съм сигурен само каква екзекуция да му избера. Но ще е такава, че всички калийци десет поколения да тръпнат от разказа как са издъхнали тези псета!
— Чувствам се като пълна глупачка — оплака се Маран. — Изпълвам се цялата с тревога, съблазнявам те, преди да тръгнеш, все едно че никога вече няма да те видя, а ти се връщаш наперен с всичките злодеи, напъхани в чувала.
— Частта със съблазняването поне не беше напразна.
— Ти си само една дълга шест стъпки и половина похот и нищо друго, знаеш ли?
— Не ми е чак толкова дълъг — отвърнах и завъртях очи като побъркан за сексманиак.
— Достатъчно дълъг ти е — настроението й се промени. — Дамастес, как мислиш, ще имаме ли дете?
Маран беше забременяла, когато се оженихме, но скоро след това беше пометнала. Двамата искахме деца и бяхме търсили съветите на заклинатели и лечители. Последният, при това най-скъпият, ни беше казал, че се съмнява, че изобщо ще можем да си имаме. Смяташе, че мъртвороденото бебе е отнело способността й да износи дете.
Бях разочарован, но не и съсипан от тази новина. Тъй като бях роден да бъда воин и допусках, че най-вероятно ще загина при изпълнение на служебния си дълг, винаги си бях мислил, че фамилната нишка ще бъде продължена от сестрите ми.
Но за Маран това беше ужасно важно. Чудех се дали баща й и братята й не я притискат да създаде наследник, но се стараех да не засягам тази тема. Все едно, тя заяви, че не вярва на думите на ясновидеца, обясни ми колко пъти ясновидците бъркат за други неща и отказа да се предаде.
— Разбира се — отвърнах й. — Веднага ли да опитаме?
— Не, глупчо. Имам предвид… знаеш какво имам предвид. Посъветвах се с ясновидката и според нея следващите няколко дни може да са идеални за зачеване.
— Хм — казах. — Остава и да я поканиш в спалнята ни, да ни даде съвет как точно да го направим.
— Виж, с това вече съм доста запозната — каза Маран и завъртя очи също като мен. — Почакай само докато си легнеш довечера.
Ясновидката Синаит се изправи и поклати глава. Локвичката живак по Купата си оставаше сива и безлика.
— Пак нищо. И усещам, че съм блокирана, когато посегна.