Самият аз не бях извадил никакъв късмет с Купата и си помислих, че може би ще успея да се свържа с императора, ако думите ги изрече истински магьосник.
— Кой ни спира тогава?
— Не знам. Нито кой, нито какво. Може да е просто разположението на звездите.
Знаех, че не го вярва.
Привечер реших да нагледам конната стража. Бях заповядал на домин Биканер да я удвои, тъй като Молайс Амбойна щеше да пристигне всеки момент и не исках да допусна никаква възможност за измъкване. Командир на патрула беше адютантът на Биканер, Рестенет, а двамата с домина стояхме зад формацията, заслушани разсеяно в носещите утеха познати казармени команди, когато тръбите в главния замък засвириха.
— Това ще да е Амбойна. Връща се и не трябва да му оставим никакъв шанс да избяга — каза Биканер. — Капитане! Пригответе стражата да приеме арестант!
— Слушам, сър!
Излязох от цитаделата през огромния централен двор на замъка, спрях на разтворените порти и се загледах към града. Двама тръбачи на замъка стояха от двете ми страни, готови да изсвирят поредния сигнал. Но вместо ескорта на принц Рюферн и ландграфа видях огромна маса войници, облечени в нуманцийски униформи — маршируваха към нас в стегнат строй. Бяха поне хиляда души, повече от полк. Императорът, изглежда, беше решил, че ни трябват още подкрепления, и беше изпратил още една част в Кальо, въпреки че се зачудих как е могъл да придвижи такова войнство за толкова кратък срок.
Взирах се напрегнато в сгъстяващия се мрак, мъчех се да видя знака по знамената, за да разбера името на частта, когато чух вик. Беше ясновидката Синаит — тичаше с все сила към мен, запретнала халата си чак над коленете.
— Не! — извика тя. — Не са наши! Това са калийци!
Примигах и погледнах отново. Грешеше — виждах съвсем ясно униформите им. Офицерите, в пълно снаряжение, маршируваха в челото под ритъма на шест барабана. Засвири музика и познах мелодията — стандартна маршова песен. Вече се канех да упрекна ясновидката, че не познава армията, но тя ме стисна за ръката и ми заповяда:
— Потъркай си очите! Докато се насълзят — поколебах се, след което се подчиних. Тя прокара пръст по челото ми, предполагам, че очерта някакъв символ, и зареди монотонно:
Гледката ми се замъгли, след миг се проясни и стана съвсем чиста. Вече вместо нуманцийска войска срещу нас настъпваше кипнала маса калийци. Бяха градско простолюдие, занаятчии, селяци, благородници, въоръжени с какво ли не, от пики до копия и мечове. Дори бяха организирани в груби формации. От двете страни на тълпата крачеха мъже в броня. Скритите заговорници, от които Кутулу толкова се боеше, бяха избрали този момент за голямото си въстание:
И не пееха маршова песен, а подвикваха в нестроен хор:
Начело, вдигнал високо над главата си копие, крачеше ландграф Молайс Амбойна и викаше по-силно от всички. На копието имаше малко знаме и веднага го познах от гражданската война — стария флаг на Чардън Шир!
— Затворете портите! — изревах и затичах към огромната макара. Единият тръбач остана закован на място, объркан, другият затича след мен. — Синаит! — извиках през рамо. — Изкарай пиконосците!
Тя хукна през двора към цитаделата и завика за домин Биканер. Вложих всичката си сила и макарата бавно, с неохота заскърца и се завъртя.
— Хайде! — изревах на тръбача и той натисна другия дървен лост, после извика от болка, защото една стрела се заби в хълбока му. Той се вкопчи в нея с две ръце, изкрещя и рухна на камъните. Извадих сабята и посякох дебелото колкото ръката ми въже, но бях много закъснял — щурмуващите вече нахлуваха в замъка. Едно копие издрънча по камъните до мен, после второ, обърнах се и затичах към цитаделата на Пиконосците.
Един мъж с брадва се откъсна от тълпата и се втурна към мен. Рязко се извъртях и коленичих, стиснал сабята с двете ръце, и той се наниза на острието. Измъкнах го с ритник, сниших се и поредното копие изфуча над главата ми.
— Хванете го! — изрева ландграфът. — Това е проклетият им трибун!