Затичах още по-силно, през портата и в нашата цитадела. Тълпата зад мен прииждаше и ревеше за кръв. Объркани мъже и жени се изсипваха от вратите на двора като мравки, когато излеят вряла вода върху мравуняка.
Прибрах сабята, грабнах лъка на един паднал стрелец и метнах колчана през рамо. Огледах връхлитащата сган, забелязах един с богато украсена броня, прицелих се внимателно, стрелях и той изпищя и се сгърчи — стрелата се заби до половината в слабините му. Изсвистяха още стрели, дъжд от копия полетя срещу калийците. Те западаха и закрещяха, но крясъците им сякаш вляха още повече огън у останалите. Зърнах Амбойна, стрелях по него и не улучих. Докато пак опъна лъка, беше изчезнал в тълпата. Видях друг едър мъж, който крещеше заповеди, и го поразих.
В главния двор излизаха и се включваха в битката наши войници, някои в броня, повечето — без. Успях да зърна как принц Рюферн, лесно различим в червената си туника, с дълъг меч в ръка, изхвърча през една врата; двайсетина войници тръгнаха от двете му страни. Принцът нахлу в нападащата гмеж и започна да сече нападателите.
Калийците ни удариха като приливна вълна и вече нямаше време за нищо, освен да убиеш този, който се опитва да те убие. Някой замахна към мен с огромен кривак, пернах го през очите с лъка, присвих се и с тялото му отблъснах други двама. Това ми даде възможност да извадя сабята си, свалих един, после видях как друг замахва с вила към мен. Отскочих назад и в същия момент селякът изохка и рухна — и Кутулу извади дългата си кама от гърба му.
Кутулу понечи да ми извика нещо, но някаква жена с изцапано с кал лице го събори на колене, измъкна касапски нож от кожения си колан и щеше да го довърши, но сабята ми изсвистя и отсече главата й. Жената падна върху Кутулу и го затисна.
Твърде много бяха, изливаха се в замъка като черен прилив. Чух как някой извика:
— Назад. Назад и се престрой!
Беше Биканер. Други офицери заповтаряха командата. Парирах устремилото се към гърдите ми копие, убих копиеносеца, сграбчих Кутулу за дрехата и го повлякох навътре в цитаделата. Трима калийци се втурнаха към мен, но Карджан и още един пиконосец се появиха изневиделица и ги свалиха.
Някой изрева:
— Отдръпни се!
Чух стърженето на железа и огромният портикул се смъкна, металните върхове на пречките пронизаха една грамадна жена, размахала коса. Обкованите с желязо крила зад портикула се плъзнаха на мястото си и всичко стихна. Но само за миг, защото се надигнаха риданията и виковете на нашите ранени. Отвън им отвърнаха с гневен вой.
Биканер отри кръвта, стичаща се от раната на челото му. Дишаше на хрипове, сабята му беше червена до дръжката.
— Към двора има прозорци. Ще сложим там стрелци и ще отблъснем тия кучи синове от портата. Ще я укрепим с греди и…
— Не — отрязах го. — Ще си помислят, че са ни притиснали. Ще довършат другите в замъка и ще ни наложат обсада.
Той помисли и кимна отсечено.
— Да. Точно така ще направят.
— Значи няма да правим каквото искат те, домин. Извличаме ранените и строяваме хората си за атака. Веднага. Спешени. Пиконосците в челото, хусарите — зад тях. Погрижете се хората отпред да имат поне гръдна броня. И искам тръбачите. Всички!
— Слушам, сър.
Наоколо се бяха струпали и други офицери.
— Чухте какво казах. Изпълнявай!
Те също се разтичаха.
Нямаше време да се грижим за ранените. Видях между тях Кутулу — лежеше неподвижно; надявах се, че онази кучка не го е убила. Бяха ни ударили здраво. Сигурно имаше поне трийсет-четиридесет души извън строя. Но някои се надигаха с усилие и се включваха в бойните редици. Безмилостната дисциплина на граничните полкове си казваше своето — отричаше правото им да стенат или да умрат.
Видях на една от терасите Маран. Беше с черни кожени панталони и елек и държеше малкия арбалет, с който се упражнявахме в стрелба по мишена. Зад нея беше една от слугините й. Забеляза, че гледам нагоре, и посочи. Един калиец се беше проснал по очи, една от дългите стъпка метални стрели бе забита в гърлото му. Добре! Аграмонте можеше да са груби, но бяха спечелили земите си с храброст и с меч и кръвта им течеше в жилите на жена ми.
Ясновидката Синаит дотърча отнякъде и викна:
— Вече знаем.
Да. Вече знаехме. Магията, сътворила голямата илюзия с калийците, преобразени като нуманцийски войници, беше хвърлена от майстор магьосник. Вече беше ясно, че и двамата Амбойна са чародеи и че синът е бледо подобие на уменията на стария. Не някакви останки от мъртвия Микаел Янтлус бяха замъглили силата на императора и на Синаит, а жив майстор чародей, действащ в нашия лагер.