Ако загинехме в този ден, той щеше да може да продължи маскарада и да твърди, че е верен на трона. Такава благонадеждност, когато императорът тръгнеше срещу бунтовниците, щеше да го постави близо до Тенедос и той щеше да довърши плана си.
Замисълът наистина беше коварен и в случай, че ландграф Амбойна успееше да спечели доверието на императора, на калийците нямаше да им е нужна подкрепа отвън. Много повече неща бяха заложени на масата от живота ни — императорът и цяла Нуманция бяха изправени пред огромен риск!
— Знаем, и още как. Можеш ли да хвърлиш заклинание срещу него?
— Подготвила съм две. Но неговата мощ е много по-голяма от моята. Предпочитам да изчакам и да видя дали ще мога да направя контразаклинание.
— Както решиш. Магията не е моята област.
Войниците се бяха прегрупирали и изтичах пред тях.
— Пиконосци! Хусари! Успяха да ни излъжат и си мислят, че са ни вкарали в капан. Но сега е нашият ред да решим кой е в капана.
— Бойци! — извиках на мъжете на макарите. — Вдигнете преградите! Тръбачи! Сигнал за атака!
В главния двор на замъка цареше пълно безумие. Вътре в сградите виковете и писъците продължаваха, но тълпата отвън вече плячкосваше. Десетина души търкаляха бурета от склада за вино, няколко вече бяха обърнати и отворени. Пищяха жени с раздрани дрехи, държаха ги мъже и смъкваха своите. Калийците мъкнеха кой каквото е успял да награби.
И тогава ни видяха — хиляда души в плътен строй, надали боен вик, по-силен от зова на тръбите. Последва вой на изненада и страх, и ги ударихме. Мечове и брадви се вдигаха и падаха, стрели се изсипаха в гъстата човешка гмеж. Някои оставаха на място и се биеха, други побягнаха и дворът на замъка отново закипя от кръв и сеч. От сградите изскочиха калийци, някои — за да избягат, повечето — готови да се бият. Изревах команда и хусарите се отдръпнаха от ръкопашното меле, заобиколиха тълпата… и калийците бяха в ръцете ни.
В този момент чух нещо — дълбок и плътен мелодичен тон, само че изкънтя от костите ми. Въздухът наоколо затрептя и Молайс Амбойна се извиси от нищото, издигна се на цели петдесет стъпки към небето. Косата и брадата му се развяха дивашки разрошени. По лицето му имаше грозни петна от кръв, а от пръстите му стърчаха дълги нокти. Вече не беше мазният благородник, а убийствен, гибелен маг, демон, по-жесток и ужасен от всичко, което можеше да призове. Словата му, на неведома реч, закънтяха от каменните стени и си помислих, че самите камъни всеки миг ще се пръснат.
Свистяха стрели, пронизваха го и минаваха през него. Ръцете му се заизвиваха и се загърчиха и връхлитащата тълпа престана да бъде човешка, а се преобрази в гъмжило от съскащи пълзящи змии. Идваха към нас — прилив от зелени, кафяви и черни вълни. Амбойна хвърляше срещу нас същото заклинание, с което бе унищожил патрула. Посякох едно от влечугите и то се превърна в плувнал в кръв човешки труп, но те бяха десетки, стотици и още, и още. Някои от бойците ми се сражаваха, но други вече се колебаеха, готови да побегнат. Падаха мъже, змийски зъби се впиваха в гърдите им. Калийците съскаха в злокобна ярост и връхлитаха към нас.
Зарева вятър и хвърлих поглед през рамо, скован от ужас — знаех, че Амбойна е пуснал второ заклинание, за да ни довърши. Сред двора се беше издигнала друга огромна фигура, висока колкото ландграфа-магьосник. Но след миг осъзнах, че тя ми е съвсем позната.
Когато бях момче, в обраслата с дива джунгла провинция Симабю, си имахме селски „ловец на плъхове“, тъй като често пъти тази напаст ни безпокоеше, особено щом настъпеше Дъждовното време и гризачите започнеха да търсят подслон в селските колиби, дори в постройките на семейното ни имение. Ловецът на плъхове знаеше няколко прости заклинания, с които да подлуди плъховете и да ги накара да се втурнат към най-близката вода и да се издавят. Възрастните смятаха, че не е съвсем наред с ума си, и сигурно бяха прави. Но за нас, децата, той беше нещо като герой. Винаги се държеше с нас като с равни и с радост ни водеше в джунглата, където ни караше да седнем и да запазим тишина, а той започваше да свири с уста. Никога не знаехме що за твар ще се появи. Понякога беше елен, веднъж се оказа крокодил, излязъл от водата до нас, друг път семейство водни плъхове, или пък птиче ято закръжаваше във въздуха и кацаше при нас, все едно че птиците бяха наши приятели. Той ни казваше да не ги докосваме, защото човешката миризма щяла да ги прокуди от техните братя и сестри, а само да наблюдаваме и да се учим как се държат, защото всички ние сме животни и кой знае дали душата на един кротък мармот не е един от нас, върнат от Колелото, за да плати наказанието си за сторено зло в предишния си живот.