Ловецът на плъхове беше „моето“ привидение. Но никой от нас не беше видял един и същи човек, както разбрах по-късно. Един беше видял дойката си, гонеща нощните му кошмари, друг — дюкянджията, прогонил кучето, което го е уплашило като малко дете. Карджан ми каза, че бил един техен съсед от малкото планинско селце, който бил дотичал, за да го спаси от разгневен бик.
Моят ловец на плъхове хвана една от змиите и тя се извиси десет стъпки нагоре. И с това сякаш сбра в шепата си всички змии. Надигна дългото влечуго към лицето си, огледа го как съска и се гърчи в шепата му и го захвърли настрана. Но влечугото така и не падна — просто изчезна; всички останали също изчезнаха и каменните плочи се оголиха.
Амбойна изрева от гняв, размаха ръце и устните му зашепнаха заклинание. Усетих как вътрешностите ми се надигнаха и чух сблъсъка на насрещни, яростни ветрове. Ловецът на плъхове залитна назад и вдигна ръка да се предпази. Невидимият удар обаче го порази и той потръпна. Олюля се и чух как пиконосците ми простенаха — бяхме обречени.
Но ловецът на плъхове се надигна, изправи се и щом заговори, чух тихия глас на ясновидката Синаит:
Ловецът на плъхове замълча, все едно се заслуша, въпреки че не чух нищо. После продължи:
Ловецът на плъхове стисна ландграф Молайс Амбойна между палеца и показалеца си, вдигна го и магьосникът изведнъж се смали до естествения си ръст. Привидението на Синаит задържа калиеца пред очите си и го огледа с любопитство, като насекомо от непознат вид. Амбойна засипа проклятия и замаха крака и ръце, но не можеше да се освободи. Ловецът на плъхове го захвърли с погнуса, но Амбойна не изчезна — превъртя се във въздуха, рухна на каменните плочи и тялото му се пръсна като презряла диня.
Калийците останаха замръзнали за миг, после от тях се надигна отчаян стон.
— Атака! — изревах.
И моите нуманцийци атакуваха. Само шепа калийци се опитаха да окажат съпротива, и то след като бяха заклещени. Повечето побягнаха, блъскаха се и падаха, търсейки спасение. Избивахме и избивахме, докато най-сетне не остана никой за избиване…
Стоях в някаква стая, в която не бях стъпвал досега, някъде в недрата на замъка, над тялото на някакъв мъж, който се беше опитал да се бие с мен със сабя, за която нямаше представа как се държи, и не знаех как съм попаднал там. Уверих се, че мъжът е мъртъв, и се върнах на двора.
Капитан Ласта, от гвардията ми, пристъпи и отдаде чест.
— Прочистихме замъка, сър.
— Добре. Сега да намерим принц Рюферн.
Ласта понечи да ми каже нещо, но спря.
— Моля, елате с мен, сър.
Тялото на принц Рюферн лежеше проснато пред входа на тронната му зала. До дясната му ръка лежеше меч, а в кръг около него — труповете на петима калийци. Синаит и домин Биканер бяха до мен.
— Загина добре за търговец — отрони доминът.
— Загина храбро — поправих го. Но след този погром думите бяха безсмислени.
— Добре — каза императорът. Гласът му беше спокоен и лицето — кротко, щом ме погледна от Зрящата купа. — Ти ще продължиш на негово място, като принц-регент.
— Слушам, сър.