— Дали е могло, или е трябвало да се направи повече, за да се опази животът на моя брат, е въпрос, който ще обсъдим в бъдеще. Скоро ще ти изпратя подробни заповеди и достатъчно сили, за да бъдат изпълнени.
— Но ето три непосредствени задачи — продължи той. — Каза ми, че детето на Амбойна, заедно с другите пленници, които си заловил при убийството на сина на тоя предател, са избягали по време на хаоса. Искам всички да бъдат заловени и екзекутирани. Аз ще определя как и ще те известя чрез заместника на Кутулу. Той ще живее, доколкото разбирам?
— Така ме увери ясновидката Синаит. Още не е на себе си след удара по главата, но ще се оправи. А заклинанието на раната му от ножа вече действа.
— Не рискувай с него. Веднага щом може да пътува, искам да го върнеш в Никиас. Ще получи най-добрите магове в страната, за да се възстанови пълно и бързо.
— Сега да се върнем на нещастните калийци. Те ме нараниха дълбоко и трябва да осъзнаят какво са направили. Искам твоите наказателни патрули да тръгнат отново. Ще бъдат подсилени с пехотни части, които изпращам до няколко дни. Искам във всяко село и градче двама от водачите им да бъдат екзекутирани. Ако не ги намерят или ако калийците не ти ги предадат, вместо тях да бъдат убити по двайсет мъже и жени, а селото да бъде запалено — той ме изгледа твърдо. — Последната ми заповед е за Полиситара, където беше змийското им гнездо. Полиситара ще престане да съществува. Името й ще бъде заличено от всички архиви. Ще изпратя специални строителни части, които ще я съборят камък по камък, а земята ще поръсят със сол. Колкото до гражданите й, те трябва да дадат кръвен десятък. По един на всеки десет — мъж, жена, дете — да бъде убит. Каква ще бъде смъртта им е без значение. Всички останали ще бъдат продадени в робство. Нито едно семейство да не остане цяло. Доскорошните граждани на Полиситара ще бъдат пръснати по всички краища на кралството ми, имената и родината им ще бъдат забравени. Това са заповедите ви, трибун а̀ Симабю. Изпълнете ги.
Бях очаквал, че императорът ще иска да накаже Кальо, но не чак толкова ужасно. Поех си дъх.
— Не, ваше величество. Няма да ги изпълня.
— Какво? — Прозвуча като змийски съсък.
— Тези заповеди са против законите и на боговете, и на хората. Не мога да се подчиня.
— Ти ми се закле!
— Заклех ви се. Девизът на семейството ми е „Държим на верността“. Но вашите заповеди са зло и идват от сърцето, не от главата, а моят дълг е да ви пазя от злото, колкото мога. Вие сам положихте клетва да управлявате мъдро и добре и никога да не се отнасяте жестоко към поданиците си. Аз поставих короната на главата ви, когато изрекохте тези думи.
— Аз съм императорът, трибуне!
— Да, вие сте императорът. Ще се подчиня на всяко ваше желание, дори ще се самоубия, ако заповядате. Но не и на тези заповеди. Съжалявам, сър.
Вените на слепоочията на императора се издуха и устните му се свиха в тънка резка.
— Добре. Щом няма да се подчиниш, ще намеря друг, който ще го направи. Освободен сте от задълженията си, трибун Дамастес а̀ Симабю, и ви заповядам да се върнете незабавно в Никиас. Няма да издавате никакви заповеди на никой, който е бил до този момент ваш подчинен, ясно ли е?
— Да, сър.
Очите на императора се взряха в мен, черни и демонски напрегнати, а после Зрящата купа помръкна.
Бях унищожен.
6.
Водният палат
Нимфата се изкикоти похотливо и се гмурна в кипналото езерце. Изплува до подножието на пенливия водопад и се закатери по водните струи като по стълба. Беше много прелестна, много гола и с бяло-руса коса. Освен това имаше лицето на Маран. Спря се малко под върха на водопада и стъпи на полускритата, обрасла с мъх скална издатина. Сви подканящо пръстче към мен и се шмугна зад водопада, в пещерата си.
Нимфата, по-скоро една стъпка висока вълшебна илюзия, ми беше подарък от Маран, когато бяхме женени от две години, един сезон и четиридесет и пет дни. Бях попитал за повода и тя каза „Просто защото“. „Просто защото“ ми се стори великолепна традиция, която можехме да си създадем, и така се оказа.
Седях на каменната скамейка, без да обръщам внимание на гъстата сива мъгла, загърнала градината наоколо. Леко неприличните игри на нимфата, които сякаш никога не се повтаряха, обикновено ме развеселяваха. Но този път нищо не можеше да промени настроението ми — оставаше си толкова мрачно и пусто, колкото сезона.
Бяхме напуснали Полиситара пет дни след като ме освободиха, веднага щом Синаит реши, че Кутулу може да пътува.