Домин Биканер пое задълженията ми, заедно с тези на принц-регент, докато пристигне заместник. На два пъти се опита да повдигне въпроса за случилото се, но не го позволих. И двамата бяхме войници, заклели се да се подчиняваме на заповедите, които ни дават. Той нареди Червените пиконосци да ескортират Маран, личния ми персонал и самия мен до Никиас. След като пристигнехме в столицата, вече нямаше да имам право на личната си охрана, нито на обслужващия персонал, освен позволеното ми от императора. Карджан обаче заяви, че ще остане на служба при мен. Казах, че е невъзможно — водеше се на списък в Ърейски пиконосци и трябваше да се върне в полка си и към обичайните си задължения.
— Казах каквото казах — отвърна той. — Ще бъда с вас като войник или като дезертьор. Не ми пука кое от двете.
Биканер отново намери решение — Карджан беше зачислен към мен със „специални задължения“.
Тленните останки на принц Рюферн, съхранени със заклинание в стаза, бяха увити в черна коприна и драпираната с черно катафалка пътуваше в челото на колоната, зад конния авангард. Зад Рюферн беше болничният фургон, возещ все още замаяния Кутулу.
Смятах да напусна града без никакви церемонии, да избегна неудобствата, но се оказа невъзможно. Седемнадесети Ърейски пиконосци и Десети хусарски, в пълно снаряжение, се бяха строили в главния двор и когато двамата с Маран слязохме от парадния вход към екипажа ни, мъжете ни поздравиха с възторжени викове, все едно че сме спечелили голяма победа, още веднъж и още веднъж.
Преглътнах, отидох при домин Биканер и му казах да ги призове да поздравят императора. Той стисна устни, но кимна и издаде заповедта. Мъжете се подчиниха, но не мога да твърдя, че беше много възторжено.
Фургоните и каретите ни поеха към градските порти. Улиците на Полиситара бяха празни. Калийците се свиваха по домовете си, очакваха удара на камшика, който знаеха, че предстои.
Бързият пощенски кораб „Таулър“, на чийто борд се бях возил в по-добри времена, ни чакаше в Ентото — ярките му обикновено платна бяха заменени с траурно черни. Бяхме единствените пътници. Пренесохме тялото на принц Рюферн на борда и отплавахме надолу по Латейн, за Никиас.
За тялото на брата на императора в пристанището на Никиас чакаше огромна процесия, а целият град беше с черни знамена. Колкото до двама ни с Маран — за нас посрещачи нямаше. Нямаше нито представител на императора, нито почетна гвардия, полагаща се на трибун, нито някой от хората, които бяхме смятали за свои приятели.
В града имахме два двореца. Единият беше на крайбрежния булевард — дворецът на Маран, семеен подарък за първия й брак. Другият беше огромният Воден палат, подарен ми, след като короновах император Тенедос. Смятах да отидем в къщата ни, но Маран поклати глава.
— Не. Навярно си мислят, че могат да ни посрамят така, но кучите синове не могат да ни отнемат това, което ни е дал императорът! Ще се настаним във Водния палат!
Не си направих труда да й напомням, че „кучият син“ е императорът — Маран го знаеше много добре, а щом предпочиташе да мисли друго, имаше ли значение?
По улиците беше унило. Всички пивници бяха затворени, не се мяркаха хора. Никиас беше град на светлини, на смехове и музика. Но не и сега. Щом Тенедос скърбеше, цялото му кралство трябваше да скърби.
Отначало, щом стигнахме до Водния палат, си помислих, че Маран е права в решението си. Слугите ни не бяха напуснали просторното имение и ни посрещнаха радостно, все едно че се връщаме като герои. И да бяха чули за изпадането ми в немилост, не го показаха. Но след няколко дни започнах да мисля, че Маран сгреши.
Водният палат беше чудовищно голям. Беше построен за забавление на Властта на Десетимата. От близката Латейн се изпомпваше вода в едно изкуствено езеро на склона на голям хълм. Водата се стичаше надолу в над сто поточета и рекички, над пропади, извираше нагоре във фонтани, вливаше се в езерца, обкръжени от просторни градини, засадени с безброй треви, цветя и дървета от всички части на Нуманция. Тези, които не можеха да растат в естествени условия, се поддържаха с вълшебни заклинания, излъгани, че са в родната си земя. Цялото пространство беше осеяно със статуи във всякакъв стил — от святи и целомъдрени до удивително скверни.
Дворецът винаги беше пълен с най-прелестните създания на Нуманция, жадни да видят и да бъдат видени. Но сега изглеждаше запустял: единствените хора, минаващи по виещите се пътечки, бяха слуги или градинари, които поддържаха зеленината подкастрена съвършено. Пуст, в това есенно време Водният палат беше идеалното място за тъжен размисъл.