Това време всъщност се оказа по-трудно за Маран, отколкото за мен. Намразила огромните провинциални имения на Аграмонте, тя бе дошла в Никиас, за да потърси тук знание, свобода и нови пътища на мисълта. Тъй като Аграмонте бяха най-древната и най-уважаваната аристократична фамилия, тя беше станала главната тема на светски разговори в града. Сега никой не идваше във Водния палат, а когато самата тя излезеше на визита, домакините се оказваха извън града, или така поне твърдяха слугите им, или срещата приключваше бързо, сковано и формално. Дори най-скъпата й приятелка Амиел, контеса Калведон, уж бе напуснала столицата със съпруга си в едно от крайречните им имения. Маран се чудеше дали Амиел не е разбрала за опозоряването ни и не се е отдръпнала, като другите. Казах й, че това е глупаво — Амиел живееше собствения си живот и малко я интересуваха думите или действията на другите. Маран го прие скептично.
Споделях болката й донякъде, не само заради нея, но и заради себе си — заради моите бойни приятели, които подозрително ги нямаше. Чудех се колко дълго ще живеем така, в този пуст и сив свят. Сезон? Година? Вечно?
Нимфата надникна през водната пелена и се усмихна. Отвърнах й с усмивка и изведнъж осъзнах колко мокър е задникът ми. Чу се смях — не звънливо подканящият кикот на нимфата, а груб и прегракнал. Скочих и ръката ми посегна за сабята, която я нямаше. Иззад високата декоративна папрат излезе мургав мъж. Имаше дивашки къдрава коса и брада, и нос, крив по рождение и чупен в десетки кръчмарски свади. Беше облечен като пограничен разбойник. На хълбока си носеше меч, а зад него — кама.
— А, симабюецът. Седи си тука и се самосъжалява, а? Пада ти се, като вярваш на разни крале и други такива говна.
Беше Йонджи, най-чудатият от всички трибуни. Беше кайтец, наемник, пазил нашето посолство в Саяна, когато двамата с ясновидеца Тенедос се запознахме с него. Като повечето планинци, беше инстинктивен убиец, но за разлика от мнозина, знаеше да командва и което е много по-важно — да се подчинява.
— Чух, че на твоите „братя по оръжие“ не им стига куража да те посетят от страх, че вечно недоволният император може да ги плесне и тях по задничетата, а? Преди много време ти казах, че искам да науча повече за честта. Е, май научих всичко, което може да се научи в Никиас. Май е време вече да се връщам в моите планини. Какво ще кажеш, симабюецо? Викам да ги зарежеш тия говна, да обърнеш гръб на Нуманция и да станеш приличен воин в бандата ми, а?
Йонджи беше избрал трудния път да научи какво значи чест: тръгна с нас в онова ужасно бягство от Саяна, после свърши това-онова в Никиас с още няколко също толкова брадясали и опърпани приятели, а после се надигнаха товиетите и Кальо въстана. Тогава дойде моментът да се проявят дарбите му на планински хитрец и той пое командването на войсковите набези. Беше повишен в генерал, а после, след победата над Чардън Шир, Тенедос го направи един от първите свои трибуни.
Властта не промени живота му. Бяха му дали палат, както и на останалите трибуни, но той го отказа — не искаше никой да си помисли, че е станал част от проклетото тропическо блато, каквото според него представляваше Никиас. Твърдеше, че рано или късно ще се върне в планините. Живееше в казармата с хората си, въпреки че рядко оставаше под покрив, като тях. Командосите му винаги бяха на полеви учения, ако не се биеха с разбойници или на границите.
Когато Йонджи се задържеше в Никиас, това означаваше непрекъснати скандали. Никой не можеше да си обясни защо жените са толкова очаровани от този пакостник, най-малко съпрузите им, бащите и братята им. Беше се бил в пет-шест дуела, без да получи нито една сериозна рана, и любовните му похождения вече се нижеха без предизвикателства — никиасците предпочитаха рогата пред погребалната клада. Ако не беше най-добрият, отдавна щяха да го разжалват и да го изгонят. Но той беше Йонджи и продължаваше да служи.
Усмивката, която нимфата бе докарала на лицето ми, се разшири. Както винаги, зарадвах се, че го виждам.
— Пиян ли си?
— Никога не съм пиян, Дамастес. Само пия.
— Как влезе в палата? Имам стражи все пак.
— Стражи? Мога да облека розова пола, да взема барабани и тръбачи и да мина покрай тях, без тъпите им кравешки очи да ме видят. Стражи! Мозъкът ти изкуфява, човече! Трябва ти пиене!
Отведох го в една от библиотеките ми и му казах да почака. Той се тръшна на един диван, без да му пука какво ще оставят подгизналите му дрехи, и каза, че е най-добре да взема бутилка, щото всички знаели колко раздразнителен ставал един планинец, когато му откажат удоволствието. Попитах дали не иска да се почисти, но той ми отвърна: