— Какво се опитва да направи той? Да осигури повечко работа за майсторите на позлатени доспехи ли? — проплака Йонджи и продължи шепнешком: — Боя се, че се готви да тръгва на война и му трябват повече глупаци, които да махат с меча и да реват: „В атака!“
— Мисля, че и двамата знаем срещу кого може да тръгне — продължи след малко Йонджи, все така шепнешком. И потръпна, с гримаса на искрен страх. — Не си виждал какво се простира отвъд Кайт. Отвъд моите планини Майсир продължава до безкрай. Крепости, в които цяла Дара може да изгубиш. Тресавища с разни създания — и магьосници, които могат да ги командват — такива, каквито не си и сънувал. Равнини, които продължават до хоризонта толкова далече, че очите ще те заболят, докато го стигнеш с поглед. Боя се, че ако там са мечтите на нашия император, всички може да се окажем обречени.
Спомних си думите на императора: „Отвъд Спорните земи лежи съдбата на Нуманция.“
Йонджи си взе една маслина, после я остави и пресуши чашата си.
— Дамастес, помниш ли… след Дабормида, когато влязох в палатката ти, пиян? — помнех, но въпросът ми се стори малко не на място. — Помниш ли какво ти казах? Че според мен хората ми са захвърлени, избити са, без да разбирам тогава причината… а и сега не я разбирам?
— Да.
— Помисли над това, Дамастес — каза той и се навъси. — Ако тръгнем на юг, ако навлезем в безкрайните пусти земи на онзи крал… как му беше името…
— Байран.
— Все едно… ако тръгнем на поход срещу него, какво ще стане?
— Тенедос ще стане император и на двете страни — отвърнах твърдо.
— Може би. Но какво ще стане с теб и мен? Кокали, забравени кокали, оглозгани и разхвърляни от вълците.
Черен вятър полъхна в душата ми. Засмях се насила.
— Че какво друго става с войниците?
— Особено с тези, които са толкова глупави, че се доверяват на крале или ясновидци. Двойно по-глупави са тия, дето вярват на някой, който е и двете!
— Искрено искам да ти благодаря, че дойде тук, Йонджи, и ме развесели — отвърнах със сарказъм. Той отвори уста, но на вратата се почука и влезе Маран.
— А, нашата красавица — рече кайтецът. — Появихте се в най-подходящия момент, контесо.
— Свършило ви е брендито и искате още?
— Е, не съвсем, но скоро. Не. Време ни е да си поговорим за други неща освен за война и разни такива, и може би вие ще ни поведете.
Маран го изгледа скептично — не можеше да реши дали се шегува, но разбра, че е сериозен. Успя да се измъкне, понеже се появи Ериван: каза му какво иска Йонджи и добави:
— А специално за мен донеси зелено варанско, от пролетната реколта — забеляза, че повдигнах вежда. — След като никой от приятелите ми не смята, че си заслужава да ми гостуват, най-малкото, което мога да направя, е да култивирам твоите. Йонджи, да започнем с това, че ще ме наричаш по име.
— А! Това е добре, Маран. Права си, че искаш да се сприятелиш с мъж като мен. Ние не само сме чаровни и красиви, но сме изключително верни.
Маран се усмихна широко.
— Чувала съм разни истории.
— Повечето са лъжи. Ще ти кажа, конт… Маран, на един планинец можеш да разчиташ винаги, по всякакъв начин и по всяко време, стига да не е замесена жена, кон, злато, гордост или чиста скука. Тогава никой не може да предвиди какво ще стане.
Маран се засмя гръмко и си дадох сметка, че от дни не съм чувал този сребрист водопад от щастие.
Два дни по-късно дойде Амиел. Оказа се, че наистина е била извън града и че страховете на Маран са били неоснователни. Контеса Калведон беше на моята възраст и много красива — висока, с изящна фигура, с мускули на танцьорка и черна коса, спускаща се на водопад по раменете й. Двете се поздравиха и избухнаха в сълзи, а аз побързах да си намеря работа в библиотеката — като повечето мъже, не разбирах достатъчно жените, за да съм наясно с проблемите им.
Същата нощ разбрах какво не е наред. Амиел и съпругът й се бяха оттеглили от Никиас, за да се справят с един проблем — мъжът й, Пелсо, се беше увлякъл по някаква жена. Това ме озадачи, тъй като имаха свободен брак и си лягаха с всеки, който успее да привлече въображението им, без никакво чувство за вина и гузна съвест. Маран обаче ми обясни, че вижданията им се основавали на едно споразумение: всеки от тях можел да има който любовник си пожелае, стига привличането да е чисто физическо. Пелсо беше нарушил това споразумение, като се бе влюбил в последната си партньорка в леглото. Оказа се сестрата на губернатора на Бала Хисар, крайбрежна провинция в далечния запад, при това беше неомъжена, с родословие почти толкова знатно, колкото Калведон.