— Може би си прав — отвърна той неохотно.
— Мисля, че съм. Още нещо. Помня как изглеждаше армията преди Тенедос. Бях в една от онези проклети от боговете парадни части тук в Никиас, когато се надигнаха товиетите. Помниш ли онова време, когато по-важно беше колко излъскан е шлемът ти и колко силни са връзките ти с някой тлъст аристократ, отколкото истинската служба? Помниш ли как тръгвахме на поход с генералите с техните курви, адютанти, слуги, готвачи и пекари? Помниш ли как променихме всичко това?
— Ти май не си бил с армията напоследък — каза мрачно Льо Балафре. — Поне в Никиас.
Прав беше.
— Всичко пак се промени и тази промяна ни връща към лошото старо време. Напоследък има много повече паради и доста лъскави войничета, които не правят нищо друго, освен да се перчат по улиците и да чаткат с токове пред имперските кабинети, които нямат нужда от пазене. Нашият император взе много да се увлича по лъскавото — продължи той. — Както и хората, които е събрал около себе си.
— Още нещо — Мирус ме погледна втренчено. — Знаеш ли, че императорът ми предложи твоя пост в Кальо, след като отказа да изпълниш заповедите му и те освободи? Знаеш ли какво му заявих? Казах му, че си постъпил правилно и че и аз не съм касапин. Че може да ме назначи на тоя пост, ако желае, но че ще трябва да ме освободи по-бързо и от теб, ако ми даде същите заповеди. И да ти кажа, той се изчерви като домат и ми каза да се върна към задълженията си.
— И кой все пак трябваше да извади кестените от огъня?
— Във всеки случай не беше войник. Онзи негов копой, Кутулу, той отново се е развихрил, за съжаление, му предложи някой си Лейни, бил е старши полицай тук, в Никиас. Разправят, че заминал със съвсем различни заповеди от тези, които получи ти, и се очаква да се опита да успокои положението, вместо да коли и беси който му падне. Чудно, кой ли е вразумил императора. Адски сигурно е, че не може да е Неспящата змия, нали?
Не бях забелязвал Кутулу да изпитва милост към когото и каквото и да било.
— Все едно — продължи Льо Балафре. — Гледай сега да не ти кипнат червата от това, което става. Императорът не е глупак. Рано или късно трябва да си измъкне главата от задника и да осъзнае, че ти го спаси от самия него.
— Силно се надявам — въздъхнах.
В този момент Маран изписка от възторг и двамата с Льо Балафре се обърнахме да погледнем. В скута на Нечия лежеше малко кръгче, колкото две длани. Но не беше плетиво, а жива диорама на горска сцена. Видях миниатюрен тигър, криещ се зад храст, а на полянката в центъра пасяха три бивола, незабелязали дебнещата смърт. Надникнах по-внимателно и видях дребни маймунки: очакваха мълчаливо драмата, която щеше да се разиграе; слухът ми долови чуруликане на невидими птици.
— Мога… да задържа заклинанието още само за секунда — каза Нечия и след малко вече държеше обръч и изпънато на него парче плат. По плата имаше странни символи, а между тях — снопчета коса, козина и листа. — Това е ново — продължи тя. — Нашият син е странстващ жрец и ми изпраща разни неща, които може да ме заинтересуват. Написа ми, че е видял всичко това в пътуванията си, и беше събрал малко тигрова козина, останала на трън, маймунски косми, кал от кората на дървото, където се е чесал бивол, цветя и други такива.
Бях смаян.
— Напомня ми за неща, които съм виждал в джунглите край Симабю.
Изведнъж ме жегна тъга за родния край.
— Когато успея да стабилизирам малките заклинания — продължи тя, — правя друго заклинание върху цялото нещо и мога да го окача на стена или да го поставя на рафт, и действието, което съм избрала, продължава да се повтаря непрекъснато. Имам улични сцени, рибарски, но това е първият ми опит да направя нещо, което никога не съм виждала. Разбира се — добави тя леко превзето, — тигърът така и не успява да нападне биволите. Една маймунка ги предупреждава и те побягват. Той изръмжава на маймунката и се отдръпва нацупен.
Вечерта продължи до късно, макар че по-нататък си говорихме за дребни неща. След това гостуване си позволих плахата надежда, че Льо Балафре е прав и че немилостта на императора няма да продължи вечно.
Един посетител се оказа крайно неприятен — млад домин, казваше се Обия Трочу. Каза, че бил служил при мен, като капитан на Младшата половина, в Дабормида. Малко смутено си признах, че изобщо не го помня. Винаги съм се възхищавал на онези велики пълководци, които според приказките виждат някого на улицата и си го спомнят като редника, с когото веднъж преди двайсет години са яли от едно канче. Възхищавах се на тия истории, но никога не съм вярвал много в тях…