— Копеленцето му мръсно, плъхче такова! Трябва да извикаме ченгетата на Кутулу и да им донесем за този пиклив домин и шибаните му гадни приятелчета! Императорът си има достатъчно грижи, за да му заговорничат разни говноядци!
Жена ми беше благородничка, но можеше да ругае като старшина. Повторих това, което казах на Трочу — че не съм доносник и че не обичам доносниците.
Маран сви устни.
— Знам. Аз също. Но това е друго. Става дума за императора! — изведнъж млъкна и ме погледна странно. — Дамастес, току-що ми хрумна нещо. Много странна мисъл. Ще ти я кажа много бавно, за да не се ядосаш. В момента императорът ти е ядосан, нали? Може би дори се чуди колко си му верен? — изчака. Сигурно очакваше да изръмжа нещо.
— Продължавай.
— Може би се чудиш като мен. Ако бях на негово място и разполагах с някой, известен с прозвището Змията, която никога не спи, някой, който уж има агенти във всяка кръчма, гостилница и така нататък в Нуманция, и още по един агент, който да следи първия, дали нямаше да пратя въпросната змия да види може ли моят озлочестен трибун да се изкуши да направи нещо глупаво?
— Например да се включи в заговор, който всъщност не съществува?
— Или може би съществува, но само за да се следят възможните предатели?
Поклатих глава — не за да го отрека; по-скоро бях объркан.
— Не знам, Маран. Просто не знам.
— И аз. Но Лайш Тенедос и Кутулу са достатъчно хитри, за да измислят подобна схема.
— Е, и какво да направим? Дори да е двоен агент, идеята с доносничеството никак не ми харесва.
— Ще трябва да помислим.
Но не се наложи. На другата сутрин Кутулу се появи лично.
Беше по-свенлив от обичайното и стискаше някакъв пакет. Маран го поздрави и каза, че ще дойде при нас по-късно в зеления кабинет. Имахме си уговорка — точно тази стая имаше тайна ниша с шпионка, влизаше се от съседния килер и двамата с Маран я използвахме, когато единият от двама ни държеше да чуе нещо, което иначе щеше да се премълчи, ако присъстваме на разговора заедно.
Кутулу отказа освежително питие и заяви, че може да остане само за няколко минути.
— Виждам, че раните ти са заздравели — казах му. Бяхме сами и можехме да си говорим на „ти“.
— Да, отчасти поне. Все още съм малко схванат от тази страна. Но мозъкът ми се оправи. Дълго ходих като в мъгла и не можех да си спомня разни неща, губех нишката на разговора. Мисля… надявам се… че никога повече няма да ми се случи. Паметта ми, способността да свързвам нещата е единственият ми истински талант — все едно че каза „оръжие“.
— Дано. Повечето хора си мислят, че едно цапване по главата само ти размътва главата. Всъщност е нужно доста време, докато се оправи човек.
— Кой ме удари?
— Някаква жена. После се опита да ти пререже гърлото.
— Надявам се, че си се справил с нея.
— Отсякох й главата всъщност.
— Хм, да де. Казаха ми, че си ме извлякъл в цитаделата, но никой не знаеше какво е станало с нападателя ми. Затова съм тук — продължи той. — Да ти благодаря, че пак ми спаси живота. Май започна да ми става навик.
Бях леко изненадан.
— Кутулу, шегуваш ли се?
— О. Да. Всъщност да. Нали?
Този път се разсмях искрено и по устните му се плъзна бегла усмивка.
— Все едно, радвам се, че те виждам. И съм доста изненадан, че дойде.
— Защо? Ти си един от малкото ми приятели. Само съжалявам, че го отлагах толкова време. Защо да не те посетя?
— Например, защото императорът не изпитва добри чувства към мен.
— И какво от това? Аз знам — както и той, впрочем — че не си заплаха за властта въпреки разногласията ви за Кальо.
— Не мисля, че ще остане доволен, като разбере, че посещаваш лице, изпаднало в немилост.
— Може би. Но не съм избрал да служа на човек, който се ръководи от чувствата си. Ако императорът реши да използва малко логика, ще отхвърли проблема.
— Е… — замълчах и смених темата. — Още ли те кара да гониш онези невидими засега майсирци?
Кутулу кимна намръщено.
— И намери ли нови доказателства за злите коварства на крал Байран?
— Нищо. Но императорът е настоятелен в убеждението си — той поклати глава. — Е, това не прави ли казаното от мен за имперската логика безсмислено?
— Както сам каза веднъж, пътищата, по които се движи умът на императора, са неведоми за нас.