— Казах го, нали? — Кутулу ме изгледа колебливо. — Всъщност дойдох тук по друга, много по-сериозна причина. И въпреки че е малко застрашително, мисля, че жена ти трябва да е в течение на това, което ще кажа.
Тръгнах към вратата.
— Няма нужда — спря ме с лека усмивка Кутулу. — Аз ще я повикам.
Отиде до картината с водопада, скриваща шпионката, и каза:
— Контеса Аграмонте, бихте ли дошли при нас?
Иззад картината се чу изненадано хлъцване и се изчервих. След няколко мига Маран влезе още по-изчервена. Кутулу поклати глава.
— Не разбирам защо трябва да се смущавате. Защо да си нямате и да не използвате такова устройство? Аз бих го използвал.
— Защото да подслушваш се смята за крайно невъзпитано — измърмори Маран.
— Не и в моя свят. Не и в моята професия. Все едно — продължи той, — не знам дали Дамастес ви е казал, че нашите приятели товиетите се надигат отново.
— Не… О, да, каза ми — спомни си Маран. — В Кальо. Но не му обърнах внимание. Тогава… имахме по-неотложни грижи.
— Е, вече са се задействали, както и когато императорът ме изпрати в Полиситара. Дори са по-енергични напоследък. Точно това тревожи императора. Поиска да оставя всички други проблеми и да се съсредоточа върху тях, в частност дали се финансират от Майсир. — Пак Майсир! Кутулу забеляза изражението ми. — Иска да разбере дали крал Байран е в дъното на нещата, както беше Чардън Шир преди време. Между другото, разбира се, всичко, което ви казвам, не трябва да се повтаря пред никого. Все още нямам доказателства. Но би било логично.
— Не разбирам с какво ни засяга нас това — казах аз.
— Преди две седмици арестувах водачката на една от групите им. Оказа се, че знае повече за организацията и плановете й от всички, които бях разпитвал дотогава. Каза ми, че офанзивата на товиетите е двупосочна. Първата, по-дългосрочна цел е да продължат с убийствата с надежда, че императорът ще се принуди да затегне гайките и да наложи репресивни закони. Това ще разгневи населението, гневът ще усилва репресиите — докато не избухне ново въстание, този път успешно.
— Вторият им план е избирателни убийства на видни фигури от обкръжението на императора — продължи той. — Попитах я за имена и тя ми каза, че кампанията все още се обсъжда. Но все пак каза, че жертвите на товиетите ще са хора като, цитирам буквално, „онзи проклет от боговете русоляв дявол Дамастес Хубавеца, който ни разгроми преди и помогна на императора да убие Так. Той е един от тях, както и“, моля да ме извините, контесо, „онази кучка, жена му“.
— Но… но защо? Защо нас? Защо мен? — попита с разтреперан глас Маран.
— Защото сте по-добри, по-богати, по-умни от тях може би? Не знам. Селякът не мрази ли винаги по-богатия от него?
— Не е задължително — отвърнах: спомних си селяните, с които се бях трудил като момче, не много по-богат и също толкова гладен като тях.
— Всъщност няма как да знам — каза Кутулу. — Родителите ми бяха дюкянджии и не помня някой да ни е мразил, нито ние някого… Но това е друг въпрос. Сметнах, че е добре да ви предупредя. Ще ми се императорът по-скоро да промени мнението си за вас и да ви върне Червените пиконосци. Този палат трудно се защитава както трябва.
— Имаме наблюдатели.
Кутулу понечи да каже нещо, но поклатих леко глава и той го премълча.
— Пазете се и двамата — стана и едва сега се сети, че още стиска в ръка пакета. — О. Да. Нося ви подарък. За двама ви. Не, моля ви, отворете го, след като си тръгна — като че ли бързаше да си тръгне и го изпратихме. Придружаваха го само двама полицаи.
— Кутулу, май трябва да ти върна предупреждението. Ти си по-добра жертва за онези безумци от мен.
— Разбира се. Но кой знае как изглеждам? Или е запомнил лицето ми?
— Имам един въпрос. Случайно да си чувал за някой си Обия Трочу? — описах му го.
Кутулу ме погледна озадачено и свъси вежди, сякаш мислеше.
— Не — отвърна ми невъзмутимо. — Не мисля. А трябва ли?
— Не е задължително — отвърнах сухо. — Освен ако не поискаш.
Не ме помоли за обяснение, а яхна коня си. После каза:
— Домът ви наистина е чудесен. Може би някой ден, ако императорът реши… — плесна коня с юздите и пое по алеята.
— Този дребосък е голям чудак — каза Маран.
— Такъв си е. Е, да видим ли какво ни е донесъл?
Оказа се луксозно резбована кутия. Вътре имаше дванадесет калъпчета сапун с различна миризма.